Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Не! — прошепна тя. — Оставам!
— Не се ли страхуваш? — попита Люсиен с дрезгав глас, а пръстите му изгаряха кожата й също както очите му — душата й.
— Страх ме е, но оставам!
Думите й бяха едновременно заявление и клетва.
26.
Гъста мъгла се спусна над Нови Орлеан в деня на погребението на Доминик в една от малките бели гробници на ограденото със стена гробище в края на града. Мястото беше тихо и самотно. Към него се насочиха само петима скърбящи и свещеникът, който следваше ковчега по тясната пътека. Те спряха пред отворената гробница.
Карес трепереше от хладния, влажен въздух. Тя наблюдаваше ято косове, които излетяха от клоните на вечно зеления дъб, стреснати от натрапването на живите в тишината на града на мъртвите. Придърпвайки по-ниско качулката си, за да се предпази от мъглата, тя следваше високата фигура на Филип, Люсиен беше зад нея, а Паскал и Нинон вървяха най-отзад.
Водата беше толкова близо до сушата в колонията, че първите френски заселници я бяха нарекли flottant „плаваща земя“. Повечето мощи трябваше да бъдат в гробници или в подобни на пещи сводести изби, построени в редици, обикновено между стените на гробниците. Всичко това мина през главата на Карес, докато свещеникът започна да говори. Букетът кървавочервени камелии върху ковчега беше единственото цветно петно в мрачния пейзаж на гробището от сиво, бяло и черно.
След като свещеникът приключи, Паскал пристъпи напред, преди наетите за тази цел работници да поставят ковчега в гробницата, и сложи нещо върху полирания дървен капак. Карес видя, че Филип му хвърли убийствен поглед през свитите си кехлибарени очи. Каквото и да беше, той се противопоставяше, но не достатъчно, за да спре Паскал. Тя отмести поглед. Нямаше желание да се взира толкова силно. Някакво странно предчувствие й подсказваше, че има нещо общо с вуду.
Люсиен каза няколко думи на свещеника, след което застана до нея, докосвайки ръката й:
— Ела, няма какво повече да правим тук.
Тя с облекчение се остави да я води край най-различните гробници, някои така сложно изработени, че приличаха на малки къщи, към изхода и към „Рю дьо Тулуз“. Каретата чакаше, а Раймонд беше на мястото на кочияша. Филип повдигна шапката си, за да се сбогува, и се отправи с отсечена стъпка надолу по тясната улица.
— Трябваше да му предложа да го закараме, но самата мисъл да прекарам още известно време в компанията му е повече, отколкото мога да понеса. — Сподели Люсиен, като помогна на Карес да се качи в каретата.
Нинон седна до Раймонд. Паскал бе пожелал да остане сам и да излее скръбта си на гроба на Доминик. Свещеникът яздеше след тях заедно със собственика на погребалната къща и работниците.
— Колко мрачен ден за погребение — потрепери Карес, извръщайки глава от прозореца на каретата, след като напуснаха гробището.
— Казах ти, че не е нужно да идваш — напомни й тихо Люсиен. — След това, което ми разказа, никой не би изисквал от теб, да присъстваш.
— Тя е работила всеотдайно през целия си живот за семейство Сен Амант, а и аз сега съм Сен Амант. Правилно беше да изразя почитта си. — Карес не мислеше, че Доминик бе подредила масичката и бе поставила змията в гардероба й. Не е имала време да извърши и двете неща, преди да умре. Но въпросът, дали те са били поставени по нареждане на Доминик, все още измъчваше съзнанието й.
— Ще посетиш ли Соланж този следобед? — попита Люсиен.
Съпругата на губернатора беше поканила Карес на игра на карти заедно с няколко други видни дами в града.
— Ти искаш ли да отида? — попита Карес, загледана през прозореца.
През тези два дни след смъртта на Доминик атмосферата между нея и Люсиен беше напрегната. Въпреки че предната нощ, той я люби бурно и страстно, което ги доведе до неописуем възторг, сутринта беше излязъл, преди тя да се събуди и отсъства цял следобед, чак до късно вечерта. Наранена и ядосана, тя се престори на заспала, когато той се прибра. Те разговаряха малко, след като се събудиха. Единственото, което й каза беше, че не е длъжна да ходи на погребението на Доминик.
— Ако нямаш желание, не ходи при Соланж — каза й той с онзи студен и далечен глас, който тя ненавиждаше. — Мислех, че ще бъде приятно развлечение след такава потискаща сутрин.
— Може би си прав — размисли неспокойно Карес. За негово учудване, тя едва се удържаше да говори спокойно.
— Ще ти оставя каретата. Моята работа може да се свърши и пеша — отговори й със същия далечен глас.
Той винаги заминаваше по някаква мистериозна работа. Карес хапеше притеснено долната си устна и си мислеше, че това я влудява. Къде ходи? С кого се среща? Какво би могло да държи един мъж далече от дома му толкова време, освен, може би, друга жена? Очите й потъмняха от болка при мисълта, че Люсиен може да има любовница.