Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Скъпа, Карес, какво се е случило? — изненаданият глас на Люсиен я посрещна откъм входа.
— Люсиен!
Викът й бе едновременно благодарствена молитва и изненада. Тя се втурна към него и се хвърли в прегръдките му, където се чувстваше в безопасност.
— Добре ли си? — попита той, притискайки я към себе си.
— Аз… аз съм добре, но Доминик е… мъртва — каза тя разтреперана, притискайки лице до кадифения му жакет.
— Но откога си тук, скъпа? — попита той, видял хлипащия Паскал, който прегръщаше бездиханното тяло на любимата си Доминик.
— Току-що пристигнахме — призна тя.
— Ела да излезем! Нека го оставим сам с нея — каза Люсиен, закривайки с рамене гледката от нея, и я поведе към верандата.
— Кой ли е извършил това ужасно нещо? — промълви Карес, докато стояха в малката градина, на няколко метра от дървения тротоар.
— Нямам представа, скъпа, освен ако Доминик не си е създала врагове в ролята си на чародейка. Това е възможно. Вуду се приема от доста хора в Нови Орлеан, но също така всява страх в много от тях. Гласът му бе загрижен. Трябва да уведомим полицията в охранителния корпус, а също и собственика на погребалното бюро. Трябва да се консултираме с Паскал за организацията на погребението. А и на Дюбрюл трябва да съобщим. Тя му беше полусестра, макар и незаконна.
— Искам да си тръгна колкото е възможно по-бързо — рече Карес, като не преставаше да трепери, мислейки за трупа, който лежеше точно зад вратата.
— Почакай тук! Трябва да говоря с Паскал.
Тя кимна в знак на съгласие. Облегна се на парапета, опитвайки се да забрави ужасната гледка, която постоянно се връщаше в съзнанието й. Кога се е случило това и защо?
Изведнъж си спомни част от разговор, който накара света да се завърти около нея. Тя се опита да запази самообладание, мислейки си за думите на Люсиен, казани снощи. Доминик вече няма да те притеснява, бе казал той, като се върна. Тези думи звучаха зловещо след случилото се. Какво правеше тук той? Сутринта й бе казал, че има да свърши някаква работа, която не търпи отлагане… Не, тя не трябваше да допуска подобни мисли за собствения си съпруг.
— Паскал ще остане с тялото, докато те заведа вкъщи — каза Люсиен, като застана до нея. Тя трепна, щом чу гласа му. — Сигурна ли си, че си добре?
— Моля те, да тръгваме! — настоя тя.
Трябваше да се махне от това ужасно място на смъртта.
— Ела! — Люсиен й подаде ръка.
Тя постави разтрепераните си пръсти върху свитата му ръка и той я изведе от потъналата в меланхолия къща, усърдно пазеща тайната за смъртта на Доминик.
— Радвам се, че дойде. Аз не знаех какво да правя — каза Карес с пресъхнали устни.
— Исках да се уверя, че Доминик е приела споразумението ни. Но трябва да призная, че се изненадах, като те видях. Мислех, че си на пазара.
— Случи се нещо, което промени решението ми. Аз също исках да се убедя, че Доминик знае, че нямам намерение да се включа във вуду.
— Исках да те пазя, скъпа, да улесня живота ти след ужасите, които си преживяла в затвора. Изглежда не успях — отвърна горчиво той.
Тя почувства как тялото му се напряга.
— Луизиана прилича на враждебен Едем, където опасността никога не е много далеч. Но във Франция също има опасности.
— Ти съжаляваш ли, че дойде? — попита напрегнато той.
Карес се замисли, преди да отговори, докато вървяха по счупените дъски колкото могат по-бързо. Ако не беше дошла, никога нямаше да срещне Люсиен, никога нямаше да изпита удоволствието от любовта им. Ето какво я разкъсваше, нямаше значение какво е направил, тя го обичаше със сила, която я плашеше.
— Да приема ли мълчанието ти като съжаление?
— Не съжалявам, че дойдох в Луизиана, нито, че се омъжих за теб — изрече меко тя, притискайки се до него, за да може той да възприеме значението на думите й.
И странно, тя усети, че Люсиен разбра, убиец или не, тя го обичаше отчаяно, с всепоглъщаща любов.
— Такава лоялност ми прави чест — каза той, с глас, развълнуван от чувства.
Късното следобедно слънце огряваше изсъхналата трева на „Плас Роял“, когато стигнаха сградата на полицията. Пред масивната сграда се разхождаха войници. Те безсрамно заоглеждаха Карес. Не беше обикновено явление дама от висшето общество да посети сградата.
— Прости ми, че те излагам на това вулгарно внимание, скъпа, но е важно те да разберат веднага какво се е случило, преди някой да види Паскал сам с тялото и да се впуснат по погрешна следа — каза Люсиен, когато влязоха в главното помещение на сградата.
То приличаше на пещера, с две огромни камини от двете страни. Униформените мъже бяха навсякъде и жужаха като в кошер. Двамата си проправяха път между тях, а мъжете се обръщаха да гледат Карес. Скоро стигнаха малката канцелария на дежурния офицер в най-отдалечения край на сградата.