Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Съпругът й, както всички знаете, бе убит от сбърз — обясни Ричард. — Тя остава тук под моя закрила.
— Искате да кажете, че има опасност за нас?
— Твърде е вероятно — отвърна Ричард. — Съпругът й беше отличен боец и въпреки това… е, надявам се да бъдете нащрек. Ако се присъедините към нас, можете да се чувствате наши гости тук, в Двореца. Под протекцията на моята магия. Има множество необитавани стаи за гости, но те ще си останат празни, докато не се предадете.
Разговаряйки тревожно помежду си, хората се запътиха към изхода.
— Тръгваме ли? — попита Катрин задъхано.
Приключил с работата си, Ричард изведнъж усети как присъствието й изпълва празнотата в него. Щом тя взе ръката му и понечи да го поведе нанякъде, той напрегна всички сили да събере цялата си воля и да си заповяда да спре в края на подиума, където бяха застанали Улик и Иган.
— Не ни изпускайте от поглед. Нито за секунда. Разбрахте ли?
— Да, Господарю Рал.
Катрин се притисна до ръката му и приближи устни до ухото му.
— Ричард! — Щом топлият й дъх понесе името му, през цялото му тяло премина вълна на копнеж. — Нали каза, че ще сме само двамата? Искам да остана насаме с теб. На четири очи. Моля те!
Този миг вдъхна на Ричард сили. Повече не можеше да задържа образа на меча в съзнанието си. Отчаяно извика на негово място образа на Калан.
— Наоколо дебне опасност, Катрин. Чувствам я. Не бих рискувал живота ти поради невнимание. Ще можем да останем насаме, когато престана да чувствам опасността. Моля те, опитай се да разбереш засега.
Тя изглеждаше объркана, но кимна:
— Засега.
Щом слязоха от подиума, погледът на Ричард се втренчи в очите на Кара:
— За нищо на света не ни изпускайте от поглед!
Двадесет и четвърта глава
Фийби остави докладите върху тясното празно пространство на полираното орехово писалище.
— Вирна, може ли да ти задам един личен въпрос?
Вирна драсна инициалите си в края на доклад от кухнята, в който се искаше смяна на обгорелите големи казани.
— Доста отдавна сме приятелки, Фийби. Можеш да ме питаш каквото искаш. — Тя огледа още веднъж доклада, после над инициалите си добави бележка, в която молбата се отхвърляше и се нареждаше вместо да се закупуват нови казани, старите да се занесат на поправка. Вирна не забрави да се усмихне. — Слушам те!
Кръглите бузи на Фийби пламнаха, пръстите й се вкопчиха едни в други.
— Ами, не искам да те обидя, но си в такова уникално положение, че не бих могла да попитам никого другиго освен близка приятелка като теб. — Тя се покашля. — Какво е усещането да остаряваш?
Вирна се изсмя.
— Ние сме връстници, Фийби.
Тя обърса длани в полите на зелената си рокля, Вирна я чакаше да продължи.
— Да… но те нямаше повече от двайсет години. Остаря така, както остаряват хората извън Двореца. Ще са ми необходими почти триста години, за да изглеждам така, както изглеждаш ти сега. Такова, ами ти изглеждаш като жена почти на… четирийсет.
Вирна въздъхна.
— Ами да, пътуването има такова въздействие. Поне на мен така ми се отрази.
— Не искам да бъда изпращана за момче и да остарявам. Боли ли, или нещо такова, като остаряваш толкова внезапно? Чувстваш ли… не знам, че вече не си привлекателна и че животът не е сладък? Харесва ми да съм желана. Не искам да остарявам като… Това ме тревожи.
Вирна вдигна глава от писалището и се облегна назад. Изпита неустоимо желание да я фрасне, но си пое дълбоко дъх и си напомни, че става въпрос за искрен въпрос на приятел, въпрос, зададен поради невежество.
— Предполагам, че всеки гледа на тези неща по свой собствен, неповторим начин, но мога да ти кажа как е при мен. Да, наистина боли малко, Фийби, да знаеш, че нещо си е отишло и никога няма да можеш да го възстановиш. Сякаш не бях достатъчно внимателна и младостта ми бе открадната, докато чаках животът ми да започне. Но Създателят винаги компенсира нещата с нещо хубаво.
— Хубаво ли? Че какво хубаво може да има в това?
— Ами отвътре аз съм си същата, само дето съм станала по-мъдра. Установих, че по-добре разбирам себе си и желанията си. Оценявам неща, на които преди не съм обръщала внимание. Виждам по-добре онова, което е наистина важно в работата за Създателя. Предполагам би могло да се каже, че се чувствам по-доволна, тревожа се по-малко от мнението на другите за мен. Макар да съм остаряла, копнежът ми за човешко присъствие наоколо не е намалял. Намирам утеха в приятелите си и — да, за да отговоря на въпроса ти — мъжете все още ме интересуват, само че сега ги оценявам по-мащабно. Незрялата младост вече не ме привлича толкова. Не е достатъчно един мъж да е млад, за да разбуни чувствата ми, празноглавите мъже не са ми интересни.