Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Фийби се поклони.
— Разбира се, Прелате — Тя се усмихна топло. — Благодаря, че си поговорихме, Вирна. Почувствах се както едно време в стаята ни, след заповедта да заспиваме. — Погледът й отскочи към купчината книжа. — А докладите? Изостават още повече.
— Като Прелат не мога да пренебрегвам Светлината, която управлява Двореца и Сестрите. Трябва да се моля за нас и да Го моля за напътствия. Та нали, в крайна сметка, сме Сестри на светлината.
Погледът на Фийби се изпълни със страхопочитание. Тя явно вярваше, че с приемането на поста си Вирна бе станала повече от обикновено човешко същество и може по чудотворен начин да докосва ръката на Създателя.
— Разбира се, Прелате. Ще се погрижа щитът да бъде сложен. Никой няма да нарушава медитацията на Прелата.
Преди Фийби да излезе, Вирна я повика тихичко.
— Научи ли вече нещо за Кристабел?
Очите на Фийби изведнъж смутено отскочиха встрани.
— Не. Никой не знае къде е отишла. Нямаме сведения и за изчезването на Амелия и Джанет.
Петте — Кристабел, Амелия, Джанет, Фийби и Вирна бяха приятелки, бяха израснали заедно в Двореца, но Вирна беше най-близка с Кристабел, макар че всички те й завиждаха малко. Създателят я бе дарил с великолепна руса коса и нежни черти, а също така с блага и топла душа.
Изчезването на трите й приятелки беше притеснително. Сестрите понякога напускаха Двореца, за да посетят семействата си, докато те са все още живи. Но първо искаха позволение. А и освен това семействата на трите изчезнали Сестри най-вероятно отдавна си бяха отишли. Случваше се Сестрите да напускат Двореца и просто за да се поосвежат след десетилетия, прекарани в Двореца. Но дори тогава почти винаги споделяха с някого, че няма да ги има за известно време и казваха къде отиват.
Никоя от трите й приятелки не беше предупредила. Изведнъж след смъртта на Прелата се бе оказало, че ги няма. Сърцето на Вирна се свиваше от мъка, че може би те не можеха да я възприемат като Прелат и са избрали да напуснат Двореца. Но колкото и да я болеше, се молеше да е станало точно това, за да не би някаква тъмна сила да ги е отнесла.
— Ако научиш нещо, Фийби — каза Вирна, опитвайки се да прикрие загрижеността си, — моля те, уведоми ме незабавно.
След като жената си отиде, Вирна огради вратата със щита си, измислен от самата нея. Нейният неповторим Хан изтъка фините нишки, които тя разпозна като своята магия. Ако някой се опиташе да влезе, вероятно нямаше да усети щита и щеше да скъса тънките нишки. А дори и да успееше да го усети, самото присъствие и докосването до щита щеше да скъса нишките и ако някой се опита да ги възстанови със своя Хан, Вирна пак щеше да разбере.
През дърветата край градинската стена се процеждаха мътни слънчеви лъчи и изпълваха смълчаната местност с приглушена, сънлива светлина. Малката горичка свършваше в няколко магнолиеви храста с натежали от бели пъпки клони. Нататък пътеката ставаше по-широка и бе добре поддържана, редуваха се сини и жълти цветни петна, наобиколили островчета с по-високи папрати и кралски рози. Вирна си отчупи клонче магнолия и разсеяно вдъхна сладкия аромат, докато в същото време погледът й упорито оглеждаше стената. В дъното на редицата растения имаше блещукащи гъсти дръвчета смрадлика, които скриваха изцяло високата стена, ограждаща градината на Прелата, и създаваха илюзия, че тя продължава и нататък. Вирна огледа критично чепатите дънери и разперените клони. Щяха да свършат работа, ако не се намереше нещо по-добро. Продължи нататък. Вече беше закъсняла.
На страничната пътечка, обикаляща пущинака, в сърцевината на който бе разположен параклисът на Прелата, откри обещаващо място. Щом повдигна дългата си рокля и нагази в гъсталака, за да се добере до стената, установи, че наистина това е, което търси. До стената, скрити от слънцето под огромни сенчести борове, се бяха сгушили крушови дървета. Всички бяха добре обработени и подкастрени, но едно изглеждаше особено подходящо. Клоните от двете му страни се подреждаха като стъпала на стълба.
Точно преди да повдигне полите си и да тръгне да се катери, погледът й се спря на кората на дървото. Прокара пръст по повърхността на здравите клони и установи, че са грапави и груби на пипане. Май щеше да се окаже, че не е първият Прелат, изявил желание да се измъкне тайно от владенията си.
Щом се изкачи отгоре на стената и се убеди, че наоколо няма стражи, намери и удобна напречна подпора, на която можеше да се стъпи, под нея имаше суха керемида, после изхвръкнал навън декоративен камък, под него нисък, щръкнал встрани дъбов клон, а накрая объл камък, от който лесно се скачаше на земята. Изтупа се от парченцата кора и от листата и приглади сивата си рокля на бедрата, намести семплата си яка. Пусна пръстена със слънчевия символ в джоба си. Докато мяташе тежкия черен шал на главата и го връзваше под брадичката, се усмихна широко на тръпката, че е открила таен път за бягство от хартиения си затвор.