Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Така че не беше чудно, че когато на другия ден огненото блато изчезна и сухата ивица съедини двете страни, Добрите братя нямаше как да нападат, а армията на вана, напротив, се готвеше за атака, та ако дори не завладее цялата страна, да завземе поне бившите земи на старейшините и най-вече Кръста на Тенгер. И колкото и да изглежда странно, най-добрите помощници на вана за тази цел се оказаха войските на Добрите братя.
Реколтата след мягмар винаги е най-богатата. Тази година далайнът бумтеше особено силно и узрялата хлебна трева направо се прекършваше от тежестта на зърното. Паниците на „освободените“ служители обаче не станаха по-пълни — животът им по нищо не се различаваше от този на каторжниците. Кашата, която им даваха, беше не само недовтасала, но зърната направо хрупаха и бяха от най-негодните.
— Братята взеха всичко… — въздишаха баргедите.
И това май беше истина. Огромната бедна страна беше решила да се изхрани в завоюваните земи. На практика вече всеки брат можеше да стане церег — и ставаха, дузини дузини. Армията на завоевателите нарасна неимоверно и изгуби боеспособността си. Никой не учеше новобранците как да воюват, но виж, как да налагат все нови и нови данъци на оройхоните, нямаше смисъл да ги учат — те го научаваха сами.
От друга страна, дори гладните цереги едва ли биха могли да изядат реколтата до последното зрънце и впоследствие обясняваха, че бунтът бил почнат от баргедите, които били недоволни от създалото се положение, но не смеели да въстанат открито. Защото един ден някак случайно служителите се оказаха въоръжени с тежките костени вериги за вършеене и с кривите ножове за жънене, които по закон трябваше да предадат веднага след свършване на работа. Говореше се, че в складовете на баргедите имало още зърно и че хората все пак можели да се изхранят, но… но какви ли неща не се говорят. Важното е какво става.
Служителите бяха неорганизирани и не ги биваше много за бунтовници — гарнизоните на завоевателите бяха изклани веднага само на два оройхона, преди церегите да се усетят. Навсякъде другаде се вдигна такава врява, че те имаха време да се организират и да отблъснат нападателите. Ако страната беше под надзора на онези дузини, които я бяха завладели, въстанието щеше да бъде потушено веднага, но срещу доскорошните служители воюваха също такива доскорошни жители на общините, сиреч също толкова неопитни във военното дело хора. И сраженията се изродиха в гигантско побоище, в което копията се използваха като тояги и само от време на време по предназначение. Постигна се нещо като равновесие — служителите бяха повече, но пък братята все пак бяха преминали някакво, колкото и малко да беше, обучение.
Привечер въстаниците надделяха: церегите бяха много по-малко и имаха нужда от почивка, докато служителите можеха да се сменят и да атакуват непрестанно. Няколко отряда, които се бяха скрили в алдан-шавара, бяха удушени от пушека, издигнал се от долното равнище, макар че какво точно гореше там, никой не знаеше. Въстаниците се биеха под командването на неизвестно откъде взели се хора с ризници, което можеше да убеди всеки случаен наблюдател, че бунтът не е случаен, а е старателно планиран и подготвен.
Сутринта обаче положението се промени — от север, по широкия коридор, прокаран от пленения илбеч, настъпиха дузини обучени бойци. Служителите не можеха да им се противопоставят, настъпи паника, последвана от клане. Точно това чакаха струпаните на сухата ивица край Търговския оройхон войски на вана — вече ги приемаха като приятели и спасители, а пък Добрите братя, изтощени от това да колят невъоръжени противници, се оттеглиха, без да ги закачат.
Не беше сключен мир, но боевете на широката цели три оройхона ивица затихнаха. На никого не му се мреше, макар че братята не знаеха как да живеят в мир, така че войната, глупава и неизбежна, продължи покрай синора.
Разказвачът Шооран крачеше по древната земя заедно с отрядите на сияйния ван. Вече не се страхуваше, че ще го познаят — най-сетне му беше покарала брада и беше скрила белезите по страните му, а пък Добрите братя, които бяха обещали да не питат пленения илбеч за името му, бяха удържали на думата си.