Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Дръжте я, ще избяга! — продължаваха виковете зад тесегите.
Шооран хукна нататък. Чуваше зад себе си тежките стъпки на церегите. Ай. Те познаваха Ай. Вече бяха свикнали с нея. От време на време някой от тях й подаваше с едната си ръка узрял туйван, а с другата чавга, и казваше: „На!“ И когато мъничките й пръстчета сграбчваха чавгата, се чуваше доволен вик:
— Видяхте ли бе! Чавгата взе, чавгата!
И може би заради тази безобидна за тях шега бяха свикнали с Ай и щяха да я защитят.
Скитниците, струпали се около суур-тесега, се разбягаха, щом видяха церегите. Шооран — съжаляваше, че няма бич — догони едного, блъсна го на земята, после го вдигна, обърна го към себе си и изсъска:
— Къде е?
— Н… не съм виновен! — изхърка мъжът. — Тя… тя самичка…
— Къде е? — повтори Шооран.
— Там! — Изгнаникът кимна към тъмния отвор и очите му се подбелиха.
Шооран го блъсна в нойта и хукна към шавара. Церегите вече биеха наред и ръмжаха злобно. Шаварът беше студен и спокоен — мъртвешки спокоен — и изобщо не се интересуваше какво става.
— Ай! — безнадеждно викна Шооран в студения мрак: не чакаше отговор, надяваше се само, че някоя друга жена е намерила края си в шавара и че Ай е отишла някъде да търси чавга.
Но внезапно до стената зад входа към шавара помръдна сянка и едно познато гласче изхлипа:
— Т… тук съм…
Шооран се приведе, хвърли се вътре, хвана я и я измъкна.
— Б… боли — пак изхлипа Ай.
И се измъкна от ръцете му, седна направо на мокрото и започна да събува старите си обуща, които поне за секунди я бяха спасили от зъбите на дребните шаварни хищници. От рамото й падна зогг и се впи в коляното й. Тя го чукна с нокът и продължи да се събува.
— Жива бе! — възкликна един церег. — То, което си е от шавара, нищо му няма да влезе там!
Шооран помогна на Ай да се събуе, вдигна я и я понесе към синора, като й шепнеше в ухото — в мъничкото, прилепнало към черепа, уродливо ухо:
— Ей сега ще мине, ей сегичка… Сега ще те измия с чиста вода и ще мине…
Ай се притискаше към него и все така хлипаше и стенеше. Зад тях церегите натикваха в шавара избитите хора. За Шооран труповете им бяха все едно изхвърлени от далайна мърши и не предизвикваха у него нищо освен досада.
Ай боледува почти месец. Обгорените й крака се лющеха, тя не можеше да ходи и ако не беше Шооран, сигурно щеше да умре. Шооран вдигна палатката им на сухото, досами алдан-шавара, където по закон не можеше да живеят служители, но стопанинът не посмя да ги прогони, защото знаеше, че разказвачът се ползва с благоволението на войската. Шооран пък се възползваше от това и държеше да му дават сладка каша и месо.
Ай оздравяваше бавно. Шооран седеше до нея по цял ден и мислеше. За най-различни неща. Но нито веднъж не се запита защо всъщност беше спасил мъничката си уродлива спътничка. Ай му пречеше да работи, спъваше го като пранги каторжник, но той вече не си представяше живота без нея. Вярно, тя не му беше нужна, но той беше нужен на нея, а това беше много по-важно. На Ай й трябваше не съпруг, не разказвач и не илбеч — на Ай й трябваше човекът Шооран. Ай не искаше нищо от него, искаше само той просто от време на време, не винаги, но понякога, да е някъде наблизо — и това да е заради нея. Което не беше чак толкова тежко, дори беше лесно, стига Шооран да забравеше за дълга си на илбеч.
От известно време му се струваше, че всички хора би трябвало да са като Ай: мънички, свити и уродливи, и че онези другите — едрите и красивите, които си живеят благополучно на сухото или безпомощно се влачат по мокрото — изобщо не са хора, а някакви особени същества, като тварите от шавара, само че по-хитри и по-опасни. Шооран разбираше, че е илбеч, но месецът до постелята на по чудо оцелялата му уродлива спътница го беше променил из основи — той вече строеше не за хората, а срещу далайна. Хората се бяха превърнали в тълпа, която трябваше да излъже. Тази промяна беше назрявала у него отдавна и всъщност беше закономерна — нали Йороол-Гуй го преследваше от години и той трябваше да живее със съзнанието, че заради неговата работа умират хора. Много по-просто обаче беше да си върши работата, ако хората не бяха хора. По-удобно. Само че когато такъв не-човек те гледаше в очите и на лицето му бе изписана мъка… Шооран забиваше поглед в земята. И освен това престана да измисля и да разказва нови приказки. Но никой не забелязваше това.
За един месец Шооран отиде четири пъти до южния бряг и издигна нови оройхони. Строеше ги както му падне, като първата му задача беше да оцелее, а не да направи нови сухи земи. Йороол-Гуй пък доста беше намалил броя на скитниците, така че на Шооран му се наложи да вади бича и да се отбранява от тях чак на петия път. Нямаше никакъв проблем всъщност — ловците и оцелелите воини отдавна бяха минали на служба в опълчението, създадено от Моертал, а бившите служители не разбираха нищо от бой, само размахваха юмруци и щом чуха свистенето на бича в ръцете му, побягнаха. Точно в този момент обаче, като напук, иззад тесегите излезе патрул.