Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
И Шооран оправда надеждите им. Всяка седмица ту тук, ту там се издигаше нов оройхон. И съответно се появяваха все нови и нови сухи участъци, така че в страната пак настъпиха промени, но този път верноподанически. Законопослушните граждани чакаха ред да получат нови ниви от ръцете на законната власт, а царските баргеди вече почваха да се объркват в сметките си за очакваните тройни и четворни дузини бъдещи доходи.
И така мина месец, после още един, и всички бяха доволни.
През цялото това време Шооран се правеше на разказвач. Обикаляше мокрите оройхони, като гледаше само да не навлиза в блатата, за да не му се налага да бяга, ако се появи Многоръкия. Вечер около него се събираха хора и той им разказваше за света, за хората и за боговете. Понякога, когато пресилваше, свиреше, но по-често, също като Чаарлах, гледаше да мине без звуците на сувага. Разказваше за онова, което бе видял и чул по чуждите земи, от време на време си измисляше. Но винаги свършваше с историята за смъртта на Чаарлах, певеца, който се беше направил на илбеч, за да позволи на истинския илбеч да продължи да строи.
Скоро двамата с Ай се прочуха и вече всички ги познаваха отдалече, и те можеха спокойно да вървят през сухите земи, без да ги е страх от никого. Затова пък на Шооран му беше все по-трудно да строи. Защото около разказвачите винаги има хора. Така че, за да не го заподозрат, Шооран чакаше всички слушатели да си тръгнат, после бързаше накъдето му падне в тъмното, строеше призори и се връщаше при мъничката Ай, която покорно пазеше прибрания в калъфа суваг. След това му се налагаше да спи по два-три дни — а после всичко почваше отначало.
Единственото място, където избягваше да спира и да разказва, беше носът във владенията на Моертал — тук помнеха, че е избягал церег и че е обявен извън закона. Затова пък точно тук идваше най-често нощем и увеличаваше новата провинция, управлявана от Ууртак — пораслия вече син на застаряващия одонт Ууртак. Полуостровът разделяше далайна на две почти еднакви части и проливът, който ги съединяваше, с всяка седмица ставаше все по-тесен, така че много скоро от брега можеше да се види отсрещният бряг — брегът на проклетата страна на Добрите братя.
За две години безумният илбеч не беше дал на страната на вана нито един сух оройхон. Шооран направи повече от дузина и половина. И това без да брои собствената си страна и оройхоните, когато беше в плен. Свободни земи все така нямаше, но все пак всеки здрав и прав мъж можеше да си намери нива, която да обработва. Без земя оставаха само сакатите и жените — на тях нито им даваха ниви, нито ги пускаха в новите земи: позволяваха им единствено да умират на мокрото. Но пък поне не ги гонеха и не правеха хайки — от една страна, те не бяха опасни, от друга, беше сложно да се обхожда цялото крайбрежие. Шооран все повече се прочуваше сред това пъстро хорско сборище и вече си мислеше дали няма да е по-добре да се върне в страната си или пък да отиде чак към Кръста на Тенгер. Засега обаче продължаваше да се прави на разказвач и да строи нощем, с надеждата, че Ай няма да разбере нищо.
— Имам работа — казваше той. Вече не му се налагаше да добавя, че ще се върне, това се подразбираше от само себе си.
Тази вечер каза същото, Ай само кимна и той изчезна в сгъстяващия се лилавочервеникав здрач.
Забърза на север. Знаеше, че Йороол-Гуй плува от другата страна на носа, и трябваше да нанесе удар отсам и да стесни пролива до краен предел. Тичаше по познатия път, прескачаше камъните и заобикаляше локвите — и изведнъж настъпи нещо меко.
Чу се вик. Шооран спря и се наведе да види кого е настъпил — и кой глупак е легнал да спи на пътя. Секна искра с кремъка и запали усукания от слама фитил, раздуха пламъчето. В мъждивата светлина видя жена — онази, която преди време се беше опитала да ограби Ай.
— Ти си значи — каза жената. — Дойде, нали? Знаех си, че ще дойдеш.
Нямаше начин да каже, че бърза за другаде и че я е настъпил случайно. Тя вече го беше прегърнала през врата и изобщо нямаше да му повярва, пък и на него не му се вярваше чак в такава случайност. И изведнъж го осени друга истина: че никаква, дори най-адската работа не може да угаси пламтенето на кръвта, която туптеше в слепоочията му. Жената легна по гръб и го притегли към себе си. Тлеещият фитил падна в калта и изсъска.