Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
За три дни двамата с Ай прекосиха почти половината страна и приближиха западната граница. Отначало Шооран се страхуваше да строи, но после реши да почне — така и така крайбрежието беше пусто.
На четвъртия ден остави Ай да си копае до синора, като й заръча да се скрие, ако се появят хора, и се върна два оройхона назад, там, където се виждаше носът, издаден от страната на вана. Преди два месеца срещата с крадлата му беше попречила да стесни пролива до един оройхон. Сега обаче наоколо нямаше никого и Шооран издигна два острова и си тръгна, без да го е страх нито от хора, нито от богове. Ай го чакаше с цял куп вече измита чавга и докато той ядеше, го държеше за ръкава на жанча и гукаше като доволно бебе.
Така измина цяла седмица — обикаляха крайбрежието, доволни и от живота, и от това, че са заедно. Ай нямаше проблеми да го изхрани при наличието на толкова много чавга, а пък Шооран постепенно превръщаше правия доскоро бряг в назъбена ивица от носове и тесни заливи. Накрая вече дори спря да се крие, а само казваше на Ай да не се приближава до далайна — знаеше, че тя ще остане да си копае чавгата и няма да наруши заповедта му. И наистина, дори когато един ден далайнът глухо избумтя и недостроеният оройхон избухна като фонтан, Ай изобщо не побягна, а остана до багажа им, готова да го брани от всичко и всекиго.
Разрушаването на недостроения оройхон беше изключително болезнено — сякаш всички негови камъни се сипеха отгоре му и го затрупваха. Шооран се мъчеше да надмогне болката и бавно отстъпваше по синора. Виждаше как Йороол-Гуй се катери по съседния оройхон, но не бързаше да побегне, защото знаеше, че Многоръкия лесно може да се прехвърли и от другата страна и тогава ще му се наложи да бяга оттам. Шооран погледна за миг към Ай — тя стоеше, стиснала юмручета, и изобщо не мислеше да бяга от някакъв си Йороол-Гуй.
Йороол-Гуй идваше — идваше като лавина, безбройните му ръце шляпаха по камъните, безкрайното му зеленикаво-прозрачно тяло се надигаше зад тях и се катереше по новия оройхон, катереше се към Ай. И макар това да си беше чисто самоубийство, Шооран скочи, грабна я и затича назад. Оставаше му само една крачка до спасението, когато нещо рязко го дръпна за крака, събори го и той падна по корем върху спасителния синор. Успя да прехвърли Ай през него, но усети как Йороол-Гуй го тегли назад: едно изтъняло почти до невидимост пипало се беше увило около крака му и го дърпаше натам, където се гърчеха други, безбройни и все по-дебели ръце, готови да се сбият, за да го грабнат и да го размажат на пихтия. Шооран замахна с ножа, макар да знаеше, че няма да може да пререже жилавото пипало — и наистина не успя. Можа само да се хване за синора с една ръка и отчаяно го стисна; Ай пък, почервеняла от напрежение, го дърпаше за яката. И внезапно безмилостното пипало го пусна и Шооран се преметна през синора и падна върху Ай.
И чак много по-късно, когато можеше вече да мисли, Шооран забеляза, че Йороол-Гуй му е отмъкнал обувката от десния крак. Е, богът на далайна ядеше всичко, щеше да изяде и нея. Той седна, отпра парче от полата на жанча си, овърза крака си и се замисли какво ли ще правят двамата с Ай.
Защото алчният бог ги беше оставил без нищо — беше отнесъл дори ножа му. Беше му останал само бичът в пазвата — и пак там картата и най-големите му скъпоценности: гребените и майчината му огърлица.
С тях обаче не можеха да оцелеят на мокрото. Всички, дори безумните като Ай или Нарвай, винаги носеха големи вързопи необходими за оцеляване неща — поне постелки и най-важни инструменти. Ако ли пък някой изгнаник останеше без най-важното, другите му помагаха, даваха му кой от каквото можеше да се лиши. Тук обаче нямаше други, да идат при братята беше равносилно на самоубийство, а с голи ръце не можеха да обработят нито кожа, нито кост.
Ай — на нея поне й бяха останали ръкавиците — безгрижно копаеше чавга и я трупаше на голяма купчина. Шооран седеше и мислеше. Имаха две възможности: или да се върнат към Кръста на Тенгер, или да бързат напред, към страната на изгнаниците. Тя беше по-близо, но за да я стигнат, трябваше да минат през огненото блато, а нямаше да могат да го направят без здрави дрехи и обуща. От друга страна, нямаше да могат да стигнат и до бившата страна на старейшините без дрехи и припаси.