Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Никога немитото й тяло миришеше кисело на засъхнала пот, но Шооран усети това чак когато кръвта спря да блъска в ушите му и вече можеше да осъзнава какво е станало и какво става.
— Видя ли колко е хубаво — а ти ме прогони, глупчо — шепнеше жената и се притискаше към него. — Хубаво ти е, нали?
Беше го срам, беше му отвратително и искаше да е някъде много далече.
— Искаш ли да си останем тук? — каза жената. — Този оройхон сигурно ще изсъхне още днес и ще си имаме земя. Ще ти дадат, знам аз.
— Защо мислиш, че ще изсъхне? — попита Шооран.
От сутринта се беше чудил дали да дойде тук, или да излезе на върха на носа и беше тръгнал насам в последния момент. И изведнъж се беше оказало, че тук го чакат.
— Че как иначе? — засмя се невидимата жена до него. — Съвсем е просто. Помисли малко: Многоръкия е край източния бряг и значи илбечът е тук. Няма да се натика сам в устата на Многоръкия, нали? Първо почна да строи в центъра, после на юг… И сега там си делят земята и има много хора. Да не е луд да строи там? Значи или ще удължи носа, или ще направи нашия оройхон сух. Разбра ли?
Шооран се уплаши. Жената повтаряше почти дословно днешните, че и вчерашните му разсъждения. Стори му се, че всеки момент ще му каже: „Ти си илбечът, знам“. За щастие тя не сети чак за това — мислеше само за щастливото си бъдеще, галеше го и бързо, за да не я прекъсне, шепнеше:
— Ще ни дадат земя, ще си направим палатка, ще си живеем добре. Ти не ме гледай, че съм такава грозна, аз съм млада, по-млада съм от теб. Нямам и три дузини още. И съм силна, ще ти работя, всичко ще правя, а ти ще си разказваш приказките. Знам, че си разказвачът, много пъти идвах да те слушам, само че ти не ме забелязваше. Много хубаво разказваш и много хубаво пееш… На ръце ще те нося…
— Не — успя да каже Шооран. Усещаше как думите й властно го примамват.
— Защо не? — възкликна жената. — Ако искаш, ще вземем и оная твойта, уродливата. Съгласна съм. Не я мразя. Онзи път не я ударих от злоба, просто не знаех, че това са твоите неща…
Шооран не помръдваше, но мислите му подскачаха като подгонена тукка.
Трябваше да се маха, бързо да се маха оттук! Да бяга и никога да не се връща, докато някой, особено тази жена, не се е сетил кой е. Обаче как да стане от тази вмирисана на пот постеля, в която го бе вкарала самотата и собствената му глупост? Защо всички други успяваха да си намират жени ей така, съвсем лесно, а после пак така лесно да ги изоставят и дори да не ги познават, когато ги срещнат пак, а той се чувстваше обвързан, макар да не бе обещавал нищо? Не, ако искаше да остане самия себе си, трябваше да разкъса тези ремъци.
— Не — повтори той по-високо, свали ръцете й от врата си и седна. — Това сега беше случайно и няма да се повтори. Няма да остана с теб и не ми трябва нито земя, нито твоето щастие.
Чакаше сълзи, чакаше молби, чакаше дори язвителен смях и обиди, но не стана така. Жената само тихо каза:
— Е, както искаш… — И докато той се обличаше в тъмното, мълча и чак накрая промълви: — Ако решиш да се върнеш, ела.
Шооран не отговори. Стана и бързо тръгна да се прибира. Беше притеснен. Кой знае защо, му се струваше, че Ай веднага ще усети миризмата на тази жена и ще каже: „Не ходи повече на такава работа“. Ай обаче спеше спокойно, направо на земята.
Още на разсъмване си събраха багажа и тръгнаха на изток по пътеката между сухите и мокрите оройхони. На няколко пъти трябваше да слизат в калта и да изчакват бързащите към източната граница отряди цереги да ги задминат.
Далновидните старейшини не току-така жестоко бяха преследвали илбечите във владенията си — бяха разбирали, че илбечите могат единствено да навредят на една твърдо установена власт. И все пак заразата, с която така успешно се бяха справяли вътре в страната си, беше проникнала отвън и беше разрушила държавата им. Старейшините бяха сменени от чуждите, странно въоръжени цереги и други старейшини, които държаха да ги наричат „братя“. Ако всичко беше свършило дотук, плюс наказанията с бой за споменаването на забраненото вече име на Йороол-Гуй, нещата щяха да са си горе-долу старите, все едно нищо не се е променило. С идването на новата власт обаче се разруши целият предишен ред. Оцеляха единствено баргедите, които се заклеха във вярност на завоевателите и сега се наричаха „старши братя“. Имотите и съкровищата на Йороол-Гуй бяха обявени за общи, но с тях, както и преди, се разпореждаха баргедите, и пак така раздаваха инструментите на вече свободните по закон служители, когато те тръгваха на работа. Но престанаха да раздават храна и когато хората се оплакваха, казваха само: „Нищо няма, братята взеха всичко“ — и мърмореха нещо под нос, може би призоваваха гнева на отречения бог върху главите на новите господари.