Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Шооран сам се беше присъединил към войската и значи трябваше да се пази от всекиго, но пък за сметка на това не беше подчинен на никакви командири. Един ден разказваше легенди на войниците, на следващия, заобиколен от служители, прославяше на ръба на някой мокър оройхон вечния Йороол-Гуй, на третия, застанал в тълпата, гледаше как непокорните каменоделци излизат изпод земята и как мъдрият Моертал, командващият войската на вана, им обещава от името на господаря си да им върне всичките права и привилегии.
Населението, оредяло вследствие на войната и изгубило способността си трезво да оценява положението, сякаш изобщо беше забравило, че не само трябва да се радва на победата, но и да живее, като хем се изхранва, хем изхранва войската. Без изобщо да обръщат внимание на баргедите, хората се местеха от един оройхон на друг и така усърдно се ползваха от благата на Йороол-Гуй, че Ай трябваше да копае часове наред, та да намери една-две чавги.
Започна и разпределянето на земята — ванът се придържаше към отдавна установения ред. Първи се ориентираха многобройните баргеди: част от тях станаха сметководители, другите пък — земевладелци, като получиха толкова земя, колкото нямаха и изгнаниците в свободната си страна. Обикновените служители, след като се нарадваха на новия ред, откриха, че не са нужни на никого и че могат да вървят в далайна, в шавара или където си щат — новите господари оставяха в земите си само толкова хора, колкото им бяха нужни, а останалите прогонваха безмилостно. Мокрите земи започнаха да се пълнят с изгнаници — изплашени, объркани хора, които не знаеха как ще живеят оттук нататък. Смъртта ги причакваше край всеки тесег и те умираха покорно, понеже не знаеха как да живеят без началници и без ежедневната паница каша. Можеше да ги спаси единствено илбечът — стига да направеше нови сухи участъци.
Отначало Шооран не строеше нищо, защото го беше страх, че ще го познаят дори по-бързо, отколкото в родните му земи. Само веднъж тича цяла нощ до земите на вана и издигна един оройхон — копие на Търговския — с надеждата, че той ще му помогне в бъдещата му работа. Сега обаче, като гледаше как се мъчат отхвърлените изгнаници, реши да започне работа сериозно. И направи първия оройхон до трите острова на Енжин, като веднага се оттегли надалече — и по-късно беше много доволен, че го е направил. Защото създаването на оройхона доведе до последици, каквито той изобщо не беше очаквал. Нямаше радост, нямаше доволни тълпи, почти никой не тръгна към новата суша. Всички търсеха илбеча, за да го убият. Защото илбечът беше унищожил границата! Защото илбечът беше съсипал спокойния им живот! Защото беше обидил Йороол-Гуй!!! Тълпите убиваха всеки, който им се стореше подозрителен. Шооран беше такъв — издаваха го и дрехите му, и говорът му, и походката, но той навреме разбра какво става и се присъедини към един от отрядите, които уж бяха тръгнали в настъпление към Земята на Добрите братя — а всъщност лагеруваха спокойно, защото не искаха да се бият. Скучаещите цереги го приеха с радост — вече бяха чували за новопоявилия се разказвач. Едно е обаче да чуеш за него, съвсем друго — да го слушаш. И това, че новият Чаарлах беше дошъл точно при тях, ги ласкаеше, въпреки че пред древните легенди, както и повечето хора, предпочитаха мръсната приказка за сватбата на Йороол-Гуй. Така че Шооран я разказваше вечер подир вечер:
И Многоръкия се покатерил на оройхона и рекъл: „А бе няма ли тука поне една-две женички? Те са сладки, хрупкави и вкусни, обаче точно сега ми трябват за нещо друго…“
И както разказваше, чу далечни викове. Не се чуваше какво точно вика тълпата, но той веднага разбра какво става на мокрото: бяха заподозрели поредната жертва и я биеха, за да си признае всички възможни грехове, и я влачеха към далайна, та с благочестивия призив „О, татко наш, Йороол-Гуй!“ да я хвърлят в дълбините му. Раменете му потрепериха — няма по-ужасен звяр от току-що освободилия се от веригите си роб.
— Дръжте я!!! — чу се далечен писък.
Убиваха жена… Шооран прекъсна разказа си, надигна се и огледа събралите се. Не бяха много: дузина и половина цереги, които изобщо не се интересуваха от суматохата на брега, някакъв чиновник, дошъл само да го видят, че слуша стари легенди и приказки, още няколко случайни слушатели…
— Къде е Ай? — попита Шооран.
И всички се обърнаха да видят къде е Ай, но нея я нямаше.