Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Първи се разбунтуваха каменоделците. Тази удивителна професия съществуваше само на Кръста на Тенгер и майсторите поколения наред бяха предавали от баща на син тайните как точно да се нацепи кремъкът, как да се наточи и как точно да се направи острието, та да става и да си секнеш искра за огън, и да пронижеш врага. Майсторите бяха отделна общност и имаха свои собствени закони. Още от незапомнени времена се бяха заселили на Кръста на Тенгер, живееха само там и старейшините гледаха да не им се месят. Те си имаха свои баргеди, свои обичаи и дори нещо като своя собствена религия — не обичаха Йороол-Гуй и се покланяха на една огромна скала от пъстър яспис, която наричаха алдан-тесег.
Най-древните оройхони не можеха да се изхранват сами, понеже земята им беше оголена от почва, пронизана от дълбоки тунели и отдавна не раждаше нищо. На второто равнище на алдан-шавара също къртеха камък, така че нямаше и наъс. Но понеже добивът и обработката на камък допринасяха за богатството на цялата страна, майсторите живееха охолно — все пак над шестте дузини сухи оройхони спокойно можеха да ги изхранят; отвъд стената от шуплест прост камък имаше предостатъчно хлебна трева, месо и вино, които можеха да получават срещу обработения кремък. И всички — и майсторите, и старейшините — бяха доволни.
Добрите братя обаче решиха да променят нещата — законът трябваше да е еднакъв за всички, без никакви изключения. И с цялата твърдост, на която е способно единствено военното управление, Кръстът на Тенгер беше превърнат в каторга. Майсторите каменоделци трябваше да се строяват и да тръгват на работа по сигнала на надуваните раковини, хранеха ги веднъж дневно с нарочно недовтасала каша. Семействата им — жените, децата, родителите и всички други „ненужни“ — бяха изкарани извън стената на Кръста и заселени в земеделските оройхони. Точно тогава се надигна първото недоволство, което беше потушено бързо и жестоко. Оглозганите от ълковете тела на подстрекателите бяха окачени над портите на Кръста и редът в работилниците беше възстановен. Обаче изведнъж се оказа, че наказаните, тоест загиналите след „охлаждането“ в далайна, са тъкмо майсторите-оръжейници — всички до един. И производството на кремъчно оръжие на практика спря: ножовете и остриетата за копия, които излизаха сега от работилниците, не струваха нищо и се трошаха при първия удар.
И старшите братя за пръв път се замислиха дали действията им в новозавоюваната страна са правилни. Вече обаче беше късно — докато мислеха, Кръстът на Тенгер опустя — за една само нощ. Изумените пазачи чак вечерта разбраха, че непокорните каменоделци са слезли под земята.
На Кръста на Тенгер камък се вадеше от безброй поколения и шахтите и галериите стигаха незнайни дълбини. Под второто равнище на алдан-шавара имаше трето и четвърто, а под тях още и още тунели, където не беше влизал чужд човек. Самите работници ревниво пазеха тайните на подземията, така че всички измислици за тях можеше да се окажат истина, а най-правдоподобните разкази да нямат никакво отношение към истината. Явно обаче под земята имаше не само галерии, но и вода, а вероятно и някакви хранителни запаси, защото бунтовниците очевидно не мислеха нито да умират от глад, нито да се предават.
Колкото до церегите, които слязоха да ги преследват под земята — почти никой от тях не се върна.
Малцината оцелели разказваха как от тавана внезапно падали огромни камъни, как срутища затрупвали наведнъж по цяла дузина воини, разправяха за черни бездънни кладенци и как като падне в тях човек, го чуваш да вика до безкрай, и за още дузина дузини ужаси на подземното царство. Но не бяха видели нито един от непокорните майстори.
В този момент преговорите и помирението все още бяха възможни, но братята избраха по-твърд и, както им се струваше, по-правилен път: обиколиха съседните оройхони, събраха семействата на каменоделците и поискаха въстаналите да се предадат и да се покорят, като заплашиха в противен случай да избият заложниците. И за да докажат, че намеренията им са съвсем сериозни, убиха трима старци.
Което не трябваше да правят — в никакъв случай! Защото старците се ползваха с особено уважение в земите на Каменния кръст. Още същия ден горното равнище на алдан-шавара, където се бяха нанесли да живеят церегите, се превърна в капан и когато — чак вечерта — войниците отвън успяха да отместят тежките плочи, внезапно затворили всички входове, видяха, че то е пълно с пушек. В затворения алдан-шавар се бяха задушили повече от двойна дузина цереги и можаха да извадят труповете им чак след няколко дни. И докато разярените завоеватели се чудеха какви мъки да измислят за пленените съпруги на каменоделците, те им подготвиха нова клопка: рано сутринта земята под един от лагерите с грохот потъна в оройхона, а изскочилите в буквалния смисъл на думата изпод земята бунтовници избиха изгубилата и ума, и дума охрана, освободиха си семействата и ги отведоха в пронизаната от тунели и пещери земя.