Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
да е било използвано желязо от метеорит.
Мадам Фошар повдигна вежди.
- Много добре. Шлемът е изработен от звезден метал и е спасил не един Фошар в битка.
Бил е претопяван и преработван през вековете и предаван през поколенията на истинските
лидери в семейство Фошар. По право принадлежеше на мен, не на брат ми Жул.
На Скай й трябваха няколко секунди да проумее думите.
- Брат ви!
- Точно така. Жул беше с една година по-млад от мен.
Скай се опита да пресметне наум, но в главата й
беше същински водовъртеж.
- Никога не питай една дама за възрастта й - усмихна се само с устни мадам Фошар. - Но ще
ти спестя усилията. Минала съм стоте.
Скай поклати глава невярващо.
- Скептицизмът ти ме обижда - каза мадам Фошар, макар изражението й да говореше
точно обратното. -Искаш ли да чуеш подробности?
Скай беше раздвоена между научното си любопитство и отвращението си.
- Видях какво се случи с Кавендиш, само защото знаеше твърде много за вас.
- Лорд Кавендиш беше досадник и приказливец. Но ти се ласкаеш, мила. Когато станеш на
моите години, ще се научиш да гледаш на нещата в правилната им перспектива. Мъртва не си
ми нужна. Живата стръв винаги е по-примамлива.
- Стръв? Но за какво?
- Не за какво, а за кого. За Кърт Остин, разбира се.
Малко след пет часа работният ден на лозята на Фошар, започнал още при първите лъчи на
слънцето, приключи. Докато берачите се прибираха в примитивните си общежития, от
хълмовете заприиждаха натоварени с грозде камиони, които се събраха пред портата в
електрическата ограда. Отегчен пазач им махаше с ръка да минават и камионите се насочваха
към бараката, където гроздето щеше да бъде разтоварено, за да се смачка, да ферментира и
да се бутилира.
Когато последният камион спря пред бараката, от него скочиха двама души и хукнаха към
гората. Доволни, че никой не ги забеляза, Остин и Дзавала се опитаха да изтупат калта от
дрехите си и да избършат гроздовия сок от лицата и ръцете си, но без особен успех.
Дзавала изплю пръстта, с която беше пълна устата му.
- За последен път се оставям Траут да ме убеди в някой от откачените си планове!
Приличаме на лилав вариант на Сините мъже.
Остин вадеше гроздови зърна от косата си.
- Трябва да признаеш, че беше гениално хрумване. Кой би очаквал да се маскираме като
чепки грозде?
Планът на Пол беше наглед елементарен. Двамата с Гамей направиха още една обиколка на
лозята, само че с Остин и Дзавала, скрити на задната седалка. Спряха да кажат „здрасти” на
Маршан, с когото се запознаха още първия път. Докато си бъбреха с него, камионът спря пред
колата им. Остин и Дзавала
изчакаха да го натоварят, а после се измъкнаха крадешком от колата, качиха се в каросерията
на движещия се камион и се заровиха в гроздето.
Мрачните гори сякаш бяха извадени от роман на Толкин. Остин носеше малко устройство, на
което би завидял и магьосникът Гандалф. Миниатюрният GPS щеше да ги отведе право до
замъка с точност от няколко метра. Все пак в началото използваха прост компас, за да излязат
от гората в правилната посока.
Гората беше гъста, обрасла с бодливи храсти и треви, в които краката се оплитаха, сякаш
Фошар някак бяха успели да заразят със злината си и растителността наоколо. Слънцето се
спускаше все по-ниско над хоризонта и гората притъмняваше. Двамата мъже вървяха в
сумрака, препъваха се в корените, а острите като игли тръни закачаха дрехите им. Най-сетне
излязоха от гората и се озоваха върху пътека, която водеше до доста използвани релси. Остин
често поглеждаше GPS-a. Скоро съзряха светлини между дърветата.
Свиха зад последните дървета и наблюдаваха пазача, който вървеше покрай рова. Щом
мъжът се скри зад стената на замъка, Остин включи хронометъра на часовника си.
- Имаме късмет - рече Дзавала, - само един часови.
- Това не ми харесва. Краткото ми познанство със семейство Фошар ме убеди, че не се
отнасят нехайно към охраната.
Още по-подозрително беше, че мостът над рова беше спуснат, а решетката на портата -
вдигната. Водата във фонтана ромолеше мелодично. Цялото това спокойствие някак
противоречеше на впечатленията му от последната му визита тук, когато летеше с „Ролс Ройс”-
а под дъжд от куршуми. Сега всичко
изглеждаше прекалено гостоприемно.
- Мислиш, че е капан ли?
- Липсва само голямо парче сирене.
- Какви са вариантите?
- Не са много. Можем да се върнем или да продължим напред, като се стремим да вървим