Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
Куриерът не искаше да пропусне нито миг, а аз бях готова за това. Бяхме настанени в един склад под палубата. Корабът нямаше да отплава в близките часове, затова казах на свинята, че може би е по-добре да изчакаме и да не рискуваме да ни разкрият. Но той не пожела да слуша, а и аз знаех, че няма да иска да слуша; а и дори да искаше, аз щях да го предизвикам. Защото всяка минута беше ценна за мен. Знаех, че не мога да изляза в морето; защото окажех ли се веднъж в открито море, с моя живот щеше да бъде свършено. Бях се заклела в себе си. Щях да скоча във водата през нощта и да потъна в мир. Щях да го направя, за да не видя Марсилия и целия ужас, който щеше да започне отново. Но не ми се наложи.
Антония спря, болката от спомените започна да я гложди. Брей взе ръката й и я поддържа в своята.
— Продължавай — каза той.
Тя трябваше да го каже. Това беше финалният момент, срещу който тя трябваше да се изправи и да го изживее; той го чувстваше, като че ли това беше неговият собствен живот.
— Свинята съблече палтото ми и разкъса блузата на гърдите ми. Нямаше значение дали аз исках да ги съблека, той трябваше да ми покаже своята волска сила; той трябваше да ме изнасили, защото искаше да вземе — не да му бъде дадено. Разкъса полата под кръста ми, докато застанах гола пред него. Като маниак той свали собствените си дрехи и застана на светлина, подозирам, за да може да ме впечатли неговата голота.
Сграбчи ме за косата и ме накара да падна на колене… Пред неговия… никога не ми беше толкова зле. Но знаех, че ще дойде времето, затова си затворих очите и си изиграх ролята, като си мислех за красивите хълмове на Порто Вечио, където живееше моята баба… Където щях да мога да изживея останалата част от живота си.
То се случи. Куриерът се нахвърли върху мен. Приближавахме се все по близо до макарата с въжето, аз виках неща, които изнасилвачът ми искаше да чуе, докато приближавах ръката си към средата на макарата. Моят миг беше дошъл. Носех един нож — обикновен кухненски нож, който бях наострила на камък, и който бях скрила в макарата. Докоснах дръжката и си помислих отново за красивите хълмове на Порто Вечио.
И както това животно лежеше голо върху мен, аз вдигнах ножа зад него и го забих в неговия гръб. Той изкрещя и се опита да се надигне, но раната му беше твърде дълбока. Извадих ножа и го забих още веднъж, и още веднъж, и още веднъж… И, о, Света Дево, и отново, и отново! Не можех да спра да убивам!
Тя го беше изрекла и сега плачеше неудържимо. Скофийлд я помилва, докосвайки косата й, без да казва нищо, защото нямаше нищо, което можеше да бъде казано, за да успокои болката. Накрая ужасният контрол, който тя наложи на себе си, се възвърна.
— Това е трябвало да бъде сторено. Разбираш това, нали? — каза Брей.
— Да — кимна тя.
— Той не е заслужавал да живее, това ти е ясно, нали?
— Да.
— Това е първата стъпка, Антония. Ти трябва да го приемеш. Ние не сме в някакъв съд, където адвокатите могат да оспорват различните тези. За нас принципът е — отрежеш ли го, ще изсъхне. Това е война, в която ти убиваш, защото ако не го направиш, някой друг ще убие теб.
Тя дишаше дълбоко, очите й се бяха приковали върху неговото лице, ръката й стоеше неподвижна в неговата.
— Вие сте странен мъж. Казвате верни неща, но аз имам чувството, че не ви харесва, когато ги изричате.
— Не. Не ми харесва това, което съм. Но не съм избрал сам моя живот, той се стовари върху мен. Аз съм в един дълбок тунел в земята и не мога да се измъкна от него. Верните думи са само едно приятно изживяване и през по-голямата част от времето имам нужда от тях, за да поддържам съвестта си.
Брей стисна ръката й.
— Какво стана след това?…
— След като убих куриера?