Кръгът на Матарезе

Белязаното съзнание работеше по този начин. Скофийлд беше видял твърде много белязани съзнания, за да не открие синдрома, по който той разчиташе белезите. Докторът беше използвал фразата „голямо объркване в нейната красива глава“. А какво друго можеше да се очаква? Антония Гравет беше прекарала цяла вечност сред болка. Това, че беше оцеляла, беше не само забележително… То носеше белезите на професионализъм.

Странно, мислеше си Брей, но това беше изводът, който можеше да бъде най-големият комплимент за нея. В известен смисъл това го накара да се чувства зле.

Тя отвори очите си, примигвайки от страх, устните й трепереха. Тогава тя явно го позна; страхът намаля и треперенето престана. Той докосна бузата й отново и очите й показаха, че това докосване й е приятно.

— Грацие4 — прошепна тя. — Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…

Той се наведе над нея.

— Знам повечето неща — каза тихо той. — Докторът ми каза какво са ти направили. Сега ми разкажи останалото. Какво се е случило в Марсилия?

Сълзите плъзнаха от очите й и треперенето отново започна.

— Не! Не, не трябва да ме питате за това!

— Моля те. Трябва да го знам. Те не могат да те достигнат; те повече няма да те докоснат.

— Вие видяхте какво направиха те! О, господи, болката…

— Тя свърши. — Той избърса сълзите й със своите пръсти. — Изслушай ме. Сега разбирам. Казах глупави неща, защото не знаех много неща. Разбира се, ти си се опитала да се измъкнеш, да стоиш настрана, да се самоизолираш — да се отделиш от човешката раса, за бога — аз разбирам това. Но не виждаш ли, ти не можеш. Помогни ми да ги спрем! Те са ти причинили толкова много неща… Нека си платят за това, Антония. По дяволите, ядосай се. Гледам те и съм адски ядосан!

Той не бе сигурен какво беше; може би факта, че не му беше безразлично, и наистина не беше, а и той не се опитваше да прикрие това. То беше в очите му, в думите му; и той го знаеше. Каквото и да беше, сълзите спряха, кафявите й очи заблестяха също както бяха заблестели на траулера. Гневът и разумът излязоха на повърхността. Тя разказа останалата част от своята история.

— Аз трябваше да бъда курвата с наркотиците — каза тя. — Жената, която да пътува с куриера, да държи очите му отворени, а тялото й да бъде на разположение по всяко време. Аз трябваше да спя с мъже — или с жени, за тях нямаше значение — и да върша всички услуги, които те пожелаеха. — Антония се намръщи, спомените й я караха да й се повдига. — Курвата с наркотиците е ценна за куриера. Тя може да прави неща, които той не може: да се отдава като подкуп и в същото време да бъде вярна като куче. Аз бях… обучена. Накарах ги да мислят, че не ми е останала никаква съпротивителна сила. Моят куриер беше подбран, едно вонящо животно, който не пропускаше и секунда, без да си легне с мен, защото аз бях любимката на най-силните; това му придаваше известен статус. Стомахът ми се обръщаше, когато си помислех за всичко, което ми се беше случило преди това, но броях часовете и знаех, че всеки час ме приближава по-близо до това, за което бях мечтала от месеци. Тъпият ми куриер ме заведе в Ла Специя, където успяхме нелегално да се качим на една гемия, целта ни беше Марсилия и човекът, който се занимаваше с наркобизнеса там.