За подмяна

— Какво има между теб и Максен? — тихо попита Ниърли. Не ѝ отговорих. — Защото ми се струва, че той май страшно те мрази.

— Няма нищо — казах аз и извадих цигара. Трябваше Виналди да кара. Запалих чак от третия път.

— Мамка му — въздъхна с измамно спокойствие Ниърли. Тонът ѝ обаче ясно издаваше, че и на нея ѝ се е насъбрало, така че няма да спре просто така. — Искаш да кажеш, че не ми е работа.

— Да — потвърдих с напрегнат глас. — Точно това исках да ти кажа.

— Защото аз пък ще ти кажа, че ми влиза в работата — изкрещя Ниърли, давайки изблик на онзи гняв, който жените развиват с изключителна лекота. — Имам право да знам. Някакви психари нахлуват в живота ми, отвличат ме отвъд Зоната на здрача, унищожават обувките ми, а ти ми заявяваш, че не ми било работа!

— Никой няма право да знае за живота ми неща, които аз не искам да бъдат известни — парирах изблика ѝ аз, изговаряйки думите бавно и отчетливо.

— Дори хора, които те харесват? — попита тя с много по-различен тон.

— Особено те.

— Те ти помогнаха, нали? — неочаквано се намеси от тъмнината на задната седалка Виналди.

— Не знам за какво говориш?

— Знаеш, разбира се. Децата. Те ти помогнаха да намериш кораба.

— Какви деца? — поинтересува се Ниърли.

— Ти не си ги видяла, защото не си била там последния път. Може би просто защото не знаеш за тях или защото Джек и аз носим в себе си толкова много от Междината. Мисля, че имам право да се изразя така, Джек, може ли?

— Защо не си затвориш устата, Джони?

— Какви деца? — настоя Ниърли.

— Когато онази малката… Суедж, нали Суедж беше — падна, видях нещо… — Установих, че слушам Виналди, въпреки че не исках. Мислех, че онова последно видение е било запазено само за мен, вярвах, че е продукт на моя страх и нещастие. — Около нея стоеше голяма група деца, деца на Междината, само че нещо не изглеждаха съвсем наред. Те ти показаха къде е корабът, нали, Джек? — Не отговорих и Виналди прие това за „да“. — Ти знаеш какво са били те, нали, Джек? Знаеш ли защо изглеждат странно? Видя ли белезите по тях? По шиите им?

— Джони, моля те, не разказвай това! — Цялото ми тяло се тресеше. Светлината на фаровете по тъмната магистрала пред мен беше като комбинация от бели и червени петна на черен фон в стил Джексън Полок.

— Ще го кажа, Джек, и знаеш ли защо? Защото ти си пълен с фалш. Защото през цялото време вдигаш кръвното на околните с това колко си виновен и как си се самопрецакал. Държиш се като че ли всички са покварени и че сякаш си направил нещо, което е преебало целия свят. И прекарваш цялото си време, казвайки си: „Провалих си този живот, така че сега ще седя тук и ще чакам да дойде следващия“. Е, дойде време да ти съобщя новината: няма такова нещо! Цялата тази каша е забъркана от Арлонд Максен и не е твоя вината, че той те мрази. А те мрази, защото си направил нещо, което е благородно, само че заради това нещо умряха онези резервни, загина Мал и най-вероятно ще си отидеш и ти.