За подмяна

А има толкова много неща, които можеш да правиш като пораснеш и времето така сладостно не ти достига. Можеш да пушиш. Можеш да пиеш. Можеш да вземаш наркотици. Можеш да работиш — всъщност последното трябва да го правиш, защото се налага да си плащаш сметките. От друга страна, има други неща, които не можеш да правиш. Нямаш право на просташки издънки, не е прилично току-така да спиш с други хора, дори да ги има и да те чакат. Трябва да си щастлив с това, с което разполагаш в момента, докато квинтесенцията на детството е вярата, че винаги те очаква нещо ново.

Така влаченето в коловоза те ангажира толкова всеобхватно, че не ти остава време да бъдеш себе си. Всяка твоя мисъл и всяко твое действие са предварително блокирани от всички други мисли и действия, които ти е предписано да забравиш. По този начин се озоваваш в плен на хора и събития, които дори не са съществували, и се оказваш толкова плътно заобиколен от духове, че не можеш да видиш през тях реалния свят. Търсиш своята вълшебна страна, макар вече да си прекалено стар, за да вярваш още в нея, а тя пък няма нужда от теб.

Невинността е свободата да не пушиш цигара от цигара, свободата да не обичаш някого, свободата да махнеш с ръка на издънките, които си направил, и лошите неща, които са ти се случили. Свободата да забравиш за времето и за всичко, което минаването му покрай теб оставя зад себе си. Неунищожимата и вездесъща воня на лайно.

Младежката меланхоличност е свързана с две неща: първо, че не те вземат на сериозно, и второ, отношенията със съществата от другия пол. С отчаяната биологична разголеност на една най-елементарна нужда, с чувството, че са забравили за теб, когато другите деца вече знаят толкова много за пушенето, за момичетата и за бирата, или — ако си момиче — с това, че другите момичета са по-добре облечени, че излизат с момчета и че имат цици. И дори не толкова усещането, че останалите са продължили напред и са те изоставили, колкото безпокойството, че си поел по различен и не така жизнерадостен курс, който никога няма да те изведе до контакт с всички тези сладостно възбудителни субстанции.

А когато най-сетне получих достъп до всички тези неща, осъзнах истината в единствения филм, който ме бе изплашил като малък. Бях гледал „Пинокио“ по телевизията — помня въздействието върху мен, макар анимацията да бе архаична и двуизмерна. Питам се дали тогавашната ми реакция не е била предвестник на това, което чувствах сега, и дали онова не е било някакво труднообяснимо интуитивно предчувствие, че въпросните въжделени субстанции ще ме превърнат в магаре, впрегнато веднъж и завинаги да оре чужда нива. Не че тогава се бях замислил, защото ти се втурваш към тези неща с разтворени обятия, тъй като точно това означава да растеш, докато един ден спреш изморен, мокър от дъжд, изплескан с кал, и усетиш стегнатия хомот, превърнал се в част от раменете ти, впил се в тях до самата кост… най-сетне осъзнал какво си направил.