За подмяна

— И къде, по дяволите, сме сега? — раздразнено попита тя, изтръсквайки снега от гънките на дрехите си. — Канзас?

— На около половин миля северно от Ковингтън Фордж — отговорих ѝ.

— Пак вкъщи? Колко забавно беше само. Следващия път дали да не отскочим до Детройт? А! — възкликна тя изненадано, забелязвайки камиона на Виналди: — С този ли камион се пренесохте? — Капакът на двигателя беше толкова плътно обвит около дървото, че за момент в главата ми блесна образ от Междината. Изглеждаше като че ли дървото бе порасло на това място, превръщайки се в част от машината.

— Да — отговори ѝ Виналди, бръкна някъде отзад и извади пистолет. Изглежда, Ихандим му бе отнел предишния. — Но се съмнявам, че ще ни помогне и в обратния път.

— Не съм се и надявала. Вие, момчета, сте големи любители да правите нещата по най-трудния начин. На нас ни бе достатъчно да последваме една най-обикновена котка.

— Почакай тук — наредих ѝ аз се изкатерих по склона.

Котката се гушеше в бившата командна зала на Фермата. Шмугна се в тъмнината под масата, като ме видя, така че се наложи да се наведа и да протегна според мен подканващо ръка към нея. Докато чаках да се реши, забелязах купичката ѝ за храна до стената. По-точно купичката, в която някога бе имало храна. Накрая котката събра смелост, приближи се, подуши пръстите ми и реши, че е малко вероятно те да я изненадат неприятно. Не знам как тези същества вземат такива решения, но най-често те са правилни.

Разкопчах каишката на врата ѝ, вдигнах мършавото животно в ръцете си и тръгнах към изхода. По пътя си видях нещо до една от стените.

Беше някакъв машинен блок — с големината на автомобилен двигател, но толкова фино изработен, че изглеждаше като умален модел на нещо много по-голямо. Работеше и отговаряше на въпроса как Максен бе успял да осъществи връзка с Междината и да намери път към нея. По някакъв начин бе успял да се снабди с оригинално устройство за фазов преход. Мислех, че всички са били унищожени, но военните май не са такива хора. Остане ли на тях, те ще приберат и пурите си в кутията на Пандора.

Внимателно оставих котката на пода и тя съобразително избяга. Извадих пистолета си, заредих го с нов пълнител и го изпразних в машината. Когато заглъхна и последният рикошет и Виналди тичешком нахълта да види какво става, вече беше пределно ясно, че устройството повече никога няма да заработи. Чувствах огромно облекчение и с наслаждение чух тежката врата с глух звук да се захлопва зад нас.

Ниърли чакаше клекнала пред входа и галеше котката. Трепереше от студ. Отидох до нея и отново вдигнах котката в ръце.

— Някой е взел колата на Жуаджи — отбеляза Виналди. — Май Ихандим и другите са успели да се прехвърлят преди нас.