За подмяна

В Междината сълзите са рядкост. Хората са или мъртви, или са доволни да бъдат още живи. Погледнах Мал, после двамата се обърнахме към лейтенанта, но той сви рамене — случаят определено бе извън неговата компетентност. И тогава влязохме в селото.

Първото, което видяхме, беше малко момиченце. И двете ѝ крачета бяха отсечени под коленете, а телцето ѝ беше завързано за дъска, подпряна на стената на една от къщите. Детето плачеше тихо, а замъгленият му поглед минаваше през нас, за да проникне може би в друг, невидим свят. Докато другите я гледаха изумени, аз наведох глава и надникнах в къщата. И едва не повърнах от гледката, макар да смятах, че вече съм видял всичко.

Когато се измъкнах навън, светът ми изглеждаше променен и имах чувството, че никога няма да бъде предишният. Направих знак с ръка на Мал и двамата се отправихме по-нататък по пътеката, дишайки с широко отворена уста, като единствено спасение от вонята. Виждахме другите войници да обикалят полуголи някои от къщите по-нататък, но не това ни интересуваше.

Земята бе осеяна с телата на деца на Междината, захвърлени пречупени на две по пътеката или проснати през первазите на прозорците, някои почти бебета, други — малко над десетте. Имаше такива, които явно бяха умрели съвсем скоро, но се виждаха и телца, спукани от газовете на разлагането. Повечето трупчета бяха с прерязани гърла. Пътеката бе покрита с кафява коричка от засъхналата им кръв.

Приближихме се до кошара, в която клечаха десетина деца. Сред тях се виждаха такива с отсечени крайници и набързо обгорени чуканчета. На други кръвта им изтичаше, докато останалите безутешно гледаха към небето. Всички трепнаха, като ни чуха да се приближаваме — дори ослепените.

След секунди ни настигна и останалата част от отряда. Момчетата спряха като вкопани от ужасяващата гледка. Докато гледахме в изумление, се разнесе вик — беше един от войниците, който ни сочеше с пръст. Стоеше в центъра на поляната и от поведението му можеше да се заключи, че наблизо до него има и други. Изоставихме кошарката и се приближихме към него, минавайки покрай стени, изплескани с кръв. На десет метра от него спряхме и ето какво видяхме: около десетина войници, повечето голи и плувнали в пот, а няколко омотани с парцали; малка купчинка детски телца, направили поляната червена с останките си; три живи деца — две момченца и едно момиченце, — заключени в грубо сковани специално за тях дървени клетки, които ги принуждаваха да стоят на колене; а в центъра на всичко това, клатейки глава в такт с песента, която пееха войниците, стоеше техният лейтенант — той единствен от всички бе с някакво подобие на униформа, макар че гащите му бяха събути до глезените. Беше извадил члена си и го мушкаше в разрязаното гърло на петгодишно момиченце, което услужливо му държаха на нужната височина. Главичката ѝ бе дръпната назад, така че да вижда очите му, докато „работи“. По някакво чудо на чудесата момиченцето още беше живо.