За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
— По-голямата част от времето прекарваха сгушени в групичка ей там — намеси се Ниърли. — Много се караха.
— Нищо ли не ти направиха? — попитах я аз.
— Не. Мисля, че сексът не е най-важното в живота за Ихандим, ако разбираш какво искам да ти кажа. Седяха си там и изглеждаха доста ядосани.
— Може Максен да ги е преебал — предположих аз.
Виналди кимна.
— В малкия им, но побъркан колектив, нещата отиват на зле. Ако питаш мен, сделката е включвала и твоето пленяване.
— Защо? — обърна се към мен Ниърли. — Всички резервни са били в ръцете им. Защо ти има зъб този човек?
— Джек знае — подметна Виналди. — Нали, Джек?
Изгледах го гневно и отбягнах погледа на Ниърли. Корабът бавно кръжеше над поляната, предоставяйки ми по-удобен обект за наблюдение. Ратчет плавно приземи в центъра и извади две телескопични стойки, за да го задържи в право положение.
Виналди го изгледа и изненадващо се изсмя — звук, рядко чуван в Междината. После поклати глава с възхищение.
— Ще си призная, че донякъде очаквах да се видим пак, Джек, при това скоро, а не в бъдеще неопределено, но… бога ми, ти надмина дори себе си! Как успя да намериш боен кораб, да го ремонтираш и — това вече наистина е върхът! — да полетиш с него?
— Знаеш основния ми метод на действие — скромно обясних аз. — Тъп, щур късмет.
Виналди в никакъв случай не изглеждаше убеден, но аз не му предложих друго обяснение.
— И какво ще правим сега? — зададе главния въпрос Ниърли. — Искам да кажа, всичко наистина беше страхотно, но честно казано, иска ми се да се махна веднага.
— Нямам идея — охладих я аз. — Можем да останем тук и да прекараме ужасно, а можем да отидем на друго място и да прекараме кошмарно. Кое от двете ли? Ще ви призная, че ми е абсолютно безразлично.
— Джек — обади се глас. Гласът на Ратчет, кой друг. Изгърмя през външния говорител на кораба, използван по правило само за да бъдат информирани селяните, че предстои да бъдат пратени по дяволите.
Досега не бях обвинил дори с намек Ратчет за случилото се. Постарах се да запазя гласа си спокоен.
— Да?
— Аз мога да ви изведа — тихо съобщи той.
— Какво? Как?
— Корабът е съоръжен с установка за частичен фазов преход. Това е стандартно оборудване… нали разбираш: в случай че висшите офицери трябва да се измъкнат по спешност.
— Ясно — изсумтя Виналди зад гърба ми. — Как иначе?
— Не е мощна — предупреди ни Ратчет, — но ако знаете в коя точка сте дошли, вероятно ще можем да се измъкнем пак оттам.
— И нямаме нужда от стационарната установка за прехвърляне?
— Не. В мен е програмирана способност да симулирам котка. Съвсем условно и във висша степен приблизително, разбира се — точно затова трябва да намерим място, където неотдавна е бил извършван преход. Трябва да опитаме колкото може по-скоро.
— Какво чакаме тогава? — нетърпеливо извика Ниърли и започна да се катери по стълбичката. Виналди я последва без забавяне, но аз се задържах отвън.
— Съжалявам, Джек — прошепна Ратчет.
— Вината не е твоя — отговорих аз. — Това е само малък фрагмент от голямата издънка. — Отместих поглед встрани за момент, загледах се в дърветата, в синята светлина, в странния свят край нас и отново се изненадах, че не виждам съществена промяна. Всъщност имаше: чувствах тъга, бях депресиран, бях бесен, но… за пръв път не ме беше страх! Сякаш не бе останало място за повече страх в главата ми.
— Финалът не бе какъвто очакваше — изненада ме той. — Но мисля, че така трябваше да стане. Ти направи всичко по силите си за резервните, Джек. Само че понякога това не е достатъчно.
— Благодаря ти, но защо ми казваш тези неща точно в този момент? — намръщих се аз. — Ще има да ги преживяме цял живот.
— Не — възрази ми той. — Няма да стане така. Ще трябва да пилотирам този кораб до последната секунда. Така че този път ще се разделим завинаги.
Страхотно, помислих си аз и изморено се качих по стълбичката. С това темпо след ден-два вече нямаше да има кого да губя.
Последен полет през гората, през безкрайната светлина, между вечните дървета, заровени дълбоко под небе, което така и не бях успял да зърна. Оставих Виналди да седи на пилотската седалка, а аз се наместих до Ниърли на последната редица. И двамата нямахме желание да говорим, така че гледахме през илюминаторите или право напред, през предното стъкло, към еднообразния пейзаж, който стремглаво се носеше срещу нас.