Престол и щурм

„На теб няма кой да ти помогне. Единственият изход е да бягаш.“ Багра беше права. Каква глупачка съм била да мисля, че мога да изляза насреща му. Опитах се и безброй хора загинаха заради това.

– Ти жалиш за избитите при Новокрибирск – продължаваше Тъмнейший – и за хората, изгубени в Долината. Но какво ще кажеш за хилядите преди тях, станали жертва на безкрайните войни? Какво мислиш за онези, които и сега измират на далечни брегове? Двамата заедно можем да сложим край на всичко това.

Разумно. Логично. За първи път смисълът на тези думи проникна в мен.

Край на всичко.

Свършено е.

Тази мисъл би трябвало да ме смаже, трябваше да се почувствам победена, но вместо това тя ме изпълни със странна лекота. Нима част от мен през цялото време не знаеше, че всичко ще завърши точно така?

Отдавна, още в мига, когато Тъмнейший прокара длан по ръката ми в шатрата на Гриша, той ме превърна в своя собственост. Само дето досега не си бях давала сметка за това.

– Добре тогава – прошепнах.

– Алина, не! – яростно изрева Мал.

– Ще го оставиш ли да си тръгне? – попитах. – Ще ги пуснеш ли всички?

– Следотърсачът ни трябва – отвърна Тъмнейший. – Заради жар-птицата.

– Той остава на свобода. Не може да ни имаш и двамата.

Тъмнейший замълча, после кимна. Знаех, че обмисля как да привлече Мал.

Нека се самозаблуждава. Нямаше да допусна това, никога.

– Никъде няма да ходя – произнесе през стиснати зъби Мал.

Обърнах се към Толя и Тамар.

– Махнете го от тук, дори да се наложи да го влачите.

– Алина...

– Няма да си тръгнем – каза Тамар. – Клели сме се.

– Напротив, ще си тръгнете.

Толя поклати огромната си глава.

– Обрекли сме живота си на теб. Всички ние.

Обърнах се да го погледна в очите.

– Тогава се подчинете на заповедта ми – казах. – Толя Юл-Батаар, Тамар

Кир-Батаар, вие ще изведете тези хора от тук и ще им намерите сигурно убежище. – Призовах светлината и я оставих да засияе около мен в огромен ослепителен ореол. Евтин трик, но свърши работа. Николай щеше да се гордее с мен. – Не ме предавайте.

В очите на Тамар имаше сълзи, но двамата с брат ù склониха покорно глави.

Мал сграбчи ръката ми и грубо ме обърна към себе си.

– Какво правиш?!

– Искам го. – „Имам нужда от това.“ Саможертва или самолюбие – това вече

нямаше значение.

– Не ти вярвам, Алина.

– Не мога да избягам от това, което съм, Мал; от това, в което се превърнах.

Не мога да върна старата Алина, която ти познаваш. Затова пък мога да ти дам свобода.

– Не е възможно... не можеш да избереш него.

– Нямам никакъв избор. Така е било писано.

Това беше самата истина. Усещах я в тежестта на нашийника, в пристягането на оковата от люспи. За първи път от седмици се чувствах силна.