Престол и щурм

Вдигнах лице към Тъмнейший.

– Моята сила е и твоя – прошепнах.

Прочетох по погледа му как се възгордява, как триумфира, докато поднася уста към моята. Устните ни се срещнаха и каналът между нашите две сили се отвори. Докосването му не беше същото, както когато идваше при мен като сянка. Сега беше истинско, можех да се удавя в него. Силата нахлу в мен – силата на елена; сега неговото могъщо сърце биеше в телата и на двама ни. Животът, който той отне; животът, който аз се опитах да запазя. Но сега и аз усещах силата на Тъмнейший, могъществото на Черния еретик, мощта на Долината.

Сродното сродно привлича. Усетих го най-напред, когато „Колибрито“ навлезе в Безморие, но тогава се побоях да го приема. Този път не опитах да се съпротивлявам. Дадох воля на страха си, на чувството за вина, на срама. В мен имаше мрак. Той го беше пуснал вътре и вече нямаше да го отричам.

Волкрите, ничевие – всички те бяха мои изчадия. Той също.

– Моята сила е и твоя – повторих. Ръцете му стегнаха хватката си около мен. – А твоята е и моя – прошепнах близо до устните му.

Моя. Тази дума завибрира в мен, в двама ни. Воините сенки непрекъснато меняха формата си и жужаха. Припомних си усещането, когато Тъмнейший заключи нашийника около врата ми на онази покрита със сняг полянка и си присвои моята сила. По канала, създаден от нашата слята сила, преминах отвъд.

Той отстъпи назад.

– Какво правиш?!

Вече знаех защо не опита сам да убие морския бич; защо не е искал да затвърди връзката между нас. Боял се е.

Моя.

Последвах връзката, създадена между нас от нашийника на Морозов, и завладях силата на Тъмнейший.

От него заструи мрак: черни мастилени струи рукнаха от дланите му, въздигнаха се на талази и се разляха; взеха да приемат формата на ничевие, образувайки ръце, глава, нокти, криле. Моята първа мерзост.

Тъмнейший опита да се откопчи, но аз се впих още по-здраво в него, направлявайки мрака така, както той навремето беше призовал моята светлина.

Създанията се множаха едно след друго. Тъмнейший закрещя, сякаш изцеждах живота от него. И аз се чувствах на предела: сърцето ми се свиваше в конвулсии, като че всеки воин сянка отнемаше по частица от мен – цената на неговото сътворяване.

– Спри – изхриптя Тъмнейший.

Ничевие жужаха нервно наоколо, скрибуцаха и стържеха все по-режещо и по-бързо. Един подир друг моите воини сенки оживяваха и тяхната армия растеше.

Тъмнейший вече стенеше, аз – също. Двамата се отпуснахме безсилно един върху друг, но аз не отстъпвах.

– Ще убиеш и двама ни! – извика той.

– Да – отвърнах.

Краката на Тъмнейший се подкосиха и двамата се стоварихме на колене върху пода.

Това вече не беше Малката наука. Това беше магия, нещо много древно, създадено в самото ядро на света. То беше ужасяващо и безгранично. Нищо чудно, че Тъмнейший ламтеше за още и още.

Мракът жужеше и стържеше: хиляди скакалци, бръмбари и алчни мухи, триещи крака и размахващи криле. Мракът, от който бяха създадени ничевие, се разлюля и те започнаха да променят формата си, завихриха се яростно, направлявани от своя бяс и от моето ликуване.