Престол и щурм

Под татуировките не изглеждаше по-голям от дванайсетгодишен. Всички чакаха тяхната светица да сътвори чудо – нещо, което не можех да им дам.

Толя освободи предпазителите на револверите.

– Задръж – казах.

– Алина – обади се Тамар, – все още можем да те изведем от тук.

– Задръж – повторих.

Воините на слънцето свалиха пушките. Тамар отпусна брадвичките надолу, но не охлаби хватката си.

– Какви са условията ти? – попитах.

Мал свъси вежди. Толя поклати глава. Не ме беше грижа. Това можеше да е само заблуждаващ ход от страна на Тъмнейший, но дори да имаше малък шанс да спася живота им, трябваше да се възползвам от него.

– Предай се – отвърна Тъмнейший – и те ще си тръгнат свободни. Могат всички да се наврат в тая заешка дупка и да изчезнат завинаги.

– Свободни значи – прошепна Сергей.

– Той те лъже – обади се Мал.

– Няма нужда да лъжа – отговори Тъмнейший. – Алина и без това желае да е с мен.

– Тя изобщо не иска да има вземане-даване с теб – процеди Мал.

– Така ли? – възкликна Тъмнейший. Тъмната му коса лъщеше под светлината на лампите в параклиса. Призоваването на пълчищата от сенки си беше казало думата. Сега беше много по-слаб и блед, но това само подсилваше красотата на острите му черти. – Нали те предупредих, Алина, че твоят отказатся никога няма да те разбере. Казах ти, че той ще се страхува от теб и ще негодува срещу дарбата ти. Хайде, опровергай ме сега.

– Грешиш. – Гласът ми беше твърд, но в сърцето ми покълна съмнение.

Тъмнейший поклати глава.

– Мен не можеш да излъжеш. Мислиш ли, че щях да идвам при теб, ако не се чувстваше така самотна? Ти ме повика и аз откликнах.

Не можех да повярвам на ушите си.

– Ти... ти наистина си бил при мен?

– В Долината. В двореца. Снощи.

Пламнах цялата при спомена за неговото тяло върху моето. Плисна ме срам, но в него надделяваше облекчението. Значи не съм си въобразявала.

– Невъзможно – изстреля Мал.

– Дори не си представяш докъде стигат възможностите ми, следотърсачо.

Стиснах очи.

– Алина...

– Аз прозрях самата ти същност – продължи Тъмнейший – и не се отвърнах от теб. Така ще бъде и занапред. Той може ли да каже същото?

– Ти нищо не знаеш за нея – намеси се яростно Мал.

– Тръгни с мен сега и всичко ще свърши – страхът, несигурността, кръвопролитието. Остави го да си върви, Алина. Пусни всички да си идат.

– Не – отвърнах. Но дори когато клатех отрицателно глава, нещо в мен крещеше „Да!“.

Тъмнейший въздъхна и погледна през рамо.

– Доведете я.

Помежду сенките се отвори пътека и по нея потътри крака някаква превита на две фигура, омотана в дебел шал. Пристъпваше бавно, сякаш всяка крачка ù причиняваше болка. Багра.

Стомахът ми болезнено се сви. Защо трябваше да е такъв инат?! Защо не е тръгнала с Николай? Освен ако и той не беше успял да се измъкне...