Престол и щурм

Размътеният ми мозък бавно подреждаше цялата картинка. Единствено Толя и Тамар знаеха, че отиваме на празненството. Двамата са нагласили всичко, за да се срещна с Аппарат. Онази сутрин, когато едва не предизвиках бунт сред пилигримите, те преди мен са били в техния лагер, за да посрещнат изгрева с правоверните. Затова ме откриха толкова бързо. А Тамар изчезна от Орлово гнездо в мига, в който предусети опасност. Давах си сметка, че малцината Гриша оцеляха благодарение на близнаците и техните воини на слънцето, но въпреки това лъжите им ми причиняваха пареща болка.

– Как са останалите?

Мал обърна глава към малката опърпана група на Гриша, сгушени в сенките.

– Те вече знаят за оковата от люспи и са изплашени – каза.

– Ами за жар-птицата знаят ли?

Той поклати глава.

– Съмнявам се.

– Скоро ще им кажа.

– Сергей не е добре – продължи Мал. – Мисля, че още е в шок. Останалите обаче се държат.

– А Женя?

– Двамата с Давид изостанаха от групата. Тя не може да върви много бързо.

– Той се поколеба. – Пилигримите ù викат Крушене.

Развалината.

– Трябва да се видя с Толя и Тамар.

– Нужна ти е почивка.

– Сега – настоях. – Моля те.

Той се изправи, но виждах, че се колебае. Когато пак заговори, гласът му беше суров.

– Трябваше да ми кажеш какво си намислила.

Отвърнах поглед. Сега пропастта между нас изглеждаше дори още по-дълбока отпреди. „Опитах се да те освободя, Мал. От Тъмнейший и от себе си.“

– Трябваше да ме оставиш да го довърша – казах. – И беше редно да ме оставиш да умра.

Когато чух стъпките му постепенно да се отдалечават, оброних глава. Усещах дъха си да излиза на къси плитки тласъци. Докато събера кураж да вдигна очи, Толя и Тамар вече бяха коленичили пред мен със сведени глави.

– Погледнете ме – казах.

Двамата се подчиниха. Ръкавите на Толя бяха навити и чак сега забелязах, че масивните му предмишници са украсени с татуировки на лъчисти слънца.

– Защо просто не ми казахте?

– Защото не би ни допуснала толкова близо до себе си – отвърна Тамар.

Така си беше. Ето че и сега не знаех какво да правя с тях.

– Щом вярвате, че съм светица, защо не ме оставихте да умра в параклиса?

Ами ако е било писано това да е моето мъченичество?

– Ако е било писано, щеше да умреш – каза решително Толя. – А ние нямаше да те открием навреме след рухването на прохода, нито да успеем да те съживим.

– Позволихте на Мал да се върне за мен, въпреки че се бяхте заклели да го изведете.

– Той ни се изплъзна – отвърна Тамар.

Повдигнах недоверчиво едната си вежда. Денят, в който Мал успееше да се изплъзне от хватката на Толя, можеше да бъде провъзгласен за чудодеен.

Толя оброни глава и широките му рамене провиснаха.

– Прости ми – каза. – Но не съм аз този, който би му попречил да се върне за теб.

Въздъхнах. Ама че свят воин.

– Верни ли сте ми?

– Да! – отвърнаха двамата в един глас.

– На мен, а не на свещеника, така ли?

– На теб служим вярно – отвърна Толя, а в гласа му клокочеше гняв.