Върховното кралство [Рицарят]

Забърза се, като чу, че камбаните биеха за първите молитви в църквите на Пожертвания Дракон-крал. Но пощенската станция вече не беше далеч. Бързо стигна до нея и след като огледа наоколо, без да види нищо подозрително, бутна вратите на конюшнята.

Повика слугата, който обикновено спеше тук.

Напразно.

Андара изруга, но нямаше време да чака. Майната му, щеше сам да оседлае коня си…

Първият удар с дръжката на вилата го уцели право в лицето, вторият — в корема и го накара да се превие на две, третият попадна между плешките му и го просна върху покрития със слама под. С разкървавен нос, той се опита да се изправи, но ритници с ботуши, грижливо прицелени, му счупиха няколко ребра. Претърколи се на гръб — ужасѐн, заслепен от болката, повръщаше му се. И изхълца, когато двата зъбеца на вилата се забиха от двете страни на гърлото му и го обездвижиха.

Прикован към земята, със смазано гърло, той видя Лорн, който се навеждаше над него.

— Наистина ли си помисли, че ще се измъкнеш? Наистина ли повярва, че не знам къде живееш? В кои кръчми ходиш? В коя конюшня си държиш коня? Наистина ли си помисли, че аз също не те следя? И наистина ли си помисли, че ще оставя моите хора без защита?

Вбесен, Лорн му счупи крака с един ритник на подкованите си токове. Андара изстена и притисна ръце в долната част на корема си, като вдигна колене. Искаше да се обърне настрана, но вилата не му позволяваше.

Започна да плаче, устата му беше изцапана с розова слюнка.

— Ти изобщо не разбра с кого си имаш работа, а? — продължи Лорн. — Тъпанар! — обидата беше подчертана с още един ритник. — Въобразяваш си, че като не спазваш правилата, това ти дава предимство. Обаче ето, че и аз не спазвам правилата. Или по-точно — вече не ги спазвам…

Лорн придърпа едно столче и го прекрачи с колене, опрени на бедрата.

— Какво…? Какво ще правиш с мен? — попита Андара.

— Млъквай.

— Можем да намерим…

— Казах да млъкваш — извика Лорн.

Андара млъкна.

— Знаеш ли, ние с тебе си приличаме. Ти си най-долен боклук, но и аз не струвам повече. В мен има нещо, нещо, което ми дойде от… Чакай, ще ти покажа.

Както се сваля превръзка от болен крайник, Лорн бавно разви кожената лента, която обвиваше белязаната му ръка. После, като стисна юмрук, показа печата, вдълбан в плътта му. Кожата около червеникавия камък беше почерняла.

— Виждаш ли този белег? Добре ли го виждаш? Показва това, което съм станал и което никой като че ли не вижда. Но истината е тук, в този каменен печат. А истината е, че сега съм по-силен. По-силен откогато и да било. По-решителен. По-ожесточен. И за твое нещастие — по-безмилостен.

Лорн се изправи.

— Не! Чакай! — опита Андара.

— Не трябваше да заставаш на пътя ми, Андара. Не трябваше да закачаш моите хора… Но иронията в цялата тази история е, че в крайна сметка ти ми направи услуга. Трябваше ми противник, някой дракон, когото да убия за общото добро, благородна кауза, която да защитя… Така че мога да ти призная, ако не ме беше нападнал, аз щях да те потърся. Сега, благодарение на теб, ониксовите гвардейци са обичани и уважавани. И ще са нужни само няколко седмици…