Върховното кралство [Рицарят]

Сега вече мъжът вървеше с по-отмерена и уважителна крачка.

Но не безкрайната големина на залата го впечатляваше.

Нито тишината, която го смазваше.

Висок, слаб, атлетичен, мъжът беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Носеше ботуши за езда, тежки, покрити с желязо кожени ръкавици, нагръдникът на ризницата му беше изваян. На раменете му беше закачен плащ. Беше представителен, но тази представителност беше високомерна, изпълнена с надменност — егоистичен, безмилостен и жесток човек, за когото целият свят се състоеше от нисши същества. Косите му бяха дълги и рижи. Профилът му беше правилен, а погледът — уверен. Беше красив, студен, тревожещ. Имаше очи на влечуго.

Казваше се Лаедрас и във вените му течеше кръвта на Черния дракон.

Черният килим покриваше залата по цялата ѝ дължина. Лаедрас стигна до края и с наведена глава почтително застана на едно коляно пред високите стъпала на голям каменен подиум. От едната и от другата страна на тези стъпала стояха все така стражи в червени ризници. Около подиума, покрит с червени килими, имаше угасени мангали. А на него — черен дракон.

Огромна хидра, чиито седем люспести глави с рога бяха почти еднакви.

Орсакир.

Драконът на смъртта и на нощта.

— Изправи се… — започна едната глава.

— … сине мой — довърши другата.

Лаедрас се изправи.

— Благодаря, майко.

Той беше един от синовете на Черната хидра. „Принцове-дракони“ както ги наричаха. Някои казваха, че има по един за всяка от главите на хидрата. Като се изключеха очите им, те приличаха на хора, но не остаряваха и носеха в себе си част от мощта на своята майка. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят такава сила от Тъмнина, която да помете цяла редица войници.