Върховното кралство [Рицарят]

— Наистина ли?

— Ами да, ами да… вашите усилия, за да възстановите там справедливостта, добрите ви отношения с отец Елдрим и разбира се, работата, която сте започнали, за да възстановите Черната кула. В тази връзка ви пожелавам скоро да намерите нов главен майстор. Мога да ви препоръчам отлични майстори, ако желаете.

— Благодаря. Това несъмнено няма да е необходимо.

Лорн оставаше хладен и дистанциран, но Естеверис не сваляше любезната усмивка от лицето си, сякаш не си даваше сметка за нищо.

— Знаете ли, рицарю, винаги съм смятал, че тази кула, тъй като тя е последната Черна кула, която е останала, трябва да бъде съхранена. Че трябва да бъде спасена в известен смисъл, за да поддържа спомена… Но трябва да ви призная, че винаги оставях за по-сетне. Винаги има нещо по-спешно. А и парите не стигат. Дните си минават… — той въздъхна и поде отново. — Но аз се отклонявам.

Постави ръка, отрупана с пръстени, на рамото на Лорн.

— Рицарю, убеден съм, че кралицата скоро ще пожелае да ви приеме. Знайте, че Нейно Величество и аз самият много се радваме, че Върховният крал е намерил Пръв рицар. А още повече, че Ониксовата гвардия се възражда. Не се съмнявам, че командвана от вас, тя ще допринесе много и ще възвърне цялата си слава.

При тези думи, с ръце, скръстени на гърдите, Естеверис поздрави с усмивка, стана и се върна при съветниците си, които го чакаха. Лорн го гледаше как се отдалечава с чувството, че до него се е доближила змия — умела, жестока и търпелива. Остана за миг на пейката да помисли.

Докато Алан го намери.

— Ама какво правиш тук съвсем сам? Хайде, ела, оттук се минава. И свали тези очила, моля те. Вдъхваш страх, а освен това е съвсем тъмно.

Лорн се подчини и последва принца на терасата.

— Говорих с Естеверис.

— Никой не говори с Естеверис. Мислиш си, че говориш с него, а после установяваш, че само си слушал.

Лорн се усмихна криво и трябваше да признае, че Алан не греши.

— И какво искаше добричкият министър?

— Да ми даде да разбера, че ме държи под око.

— Това доста му прилича. Не ти ли създава впечатлението за гущер?

— Доста, да.

— Наистина не мога да си обясня как майка ми може да го понася по цял ден…

Влязоха в големите салони и Лорн примига, до такава степен светлината от свещите, отразена от огледалата и златото, беше силна. Заслепен, той трябваше да изчака малко, докато започне да вижда ясно и се вцепени.

Алисия беше там.

Беше дошла, докато той разговаряше с Естеверис, и весело разговаряше с някого.

С кого?

На Лорн му беше все едно, той виждаше единствено Алисия. Струваше му се по-красива откогато и да било. Червеникаворусите ѝ коси бяха вдигнати над голия ѝ врат на изискан кок, придържан от гребени, украсени с изумруди. Носеше нежно зелена рокля, чиито бродерии — по-тъмни — подчертаваха елегантните ѝ извивки. Устните ѝ бяха леко начервени. Кафявите ѝ очи, изпъстрени със златни пайети, блестяха. Тя се усмихваше и държеше в ръката си, облечена в ръкавица, ветрило от слонова кост, инкрустирано с нефрит.