Мястото на екзекуцията

Джордж седеше в кабинета си и се взираше мрачно в заглавията пред себе си. Нищо, че утре с тези вестници щяха да увиват риба и пържени картофи. Бяха започнали да го замерят с кал и част от тази кал нямаше да може да се изтрие. Както и да приключеше този случай, той щеше да помоли да го преместят в друго полицейско управление.

Всичко показваше, че Хокин се е представил блестящо и е изтъквал невинността си при всеки удобен случай. Хайсмит, разбира се, му бе осигурил много такива възможности. За всяко доказателство на вината му той бе успял да открие по някакво опровержение — някои по-убедителни, други не чак толкова. Беше говорил открито, не бе избягвал да гледа съдебните заседатели, бе създал впечатление, че е честен и искрен.

Дори си бе признал, че пистолетът „Уебли“ е бил негово притежание, без да признава, че го е откраднал от Ричард Уелс. Версията му беше, че купил пистолета от бивш колега, който за удобство междувременно беше починал. Беше си признал свенливо, че винаги е мечтал да има пистолет. Колегата предложил да му го продаде, преди Хокин изобщо да разбере за обира. После съобразил, че вероятно това е откраднатото оръжие, но не посмял да съобщи в полицията от страх, че ще го обвинят в кражба. Да, бил показал пистолета на жена си. Сега дълбоко се срамувал от поведението си. Вестниците определяха държанието му като „безстрашно“. Хокин бе заявил няколко пъти, че макар да е станал жертва на полицейски машинации, вярва в справедливостта на британския съд и в здравия разум на съдебните заседатели.