Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Трийсета глава
— Предполагам, че вече можем да си кажем довиждане — изрича Нейт, когато влизаме в салона за пристигащи на летище „Джей Еф Кенеди“ в Ню Йорк.
— Да се надяваме! — изричам предупредително.
— Само сега не ми казвай, че легендата пак ще ме настигне! — подмята подигравателно той, размахва пръст и започва да тананика мелодията от „Зоната на здрача“.
— Ха-ха-ха! Много смешно, няма що!
— Стига де! — подкача ме той. — Ти наистина ли очакваш, че ще повярвам на тези глупости?
— Не, разбира се — свивам рамене. — Ти никога не си вярвал на нито една моя дума.
Той кимва, като че ли иска да каже: „Да, вярно е“, обаче после примигва и се хваща за главата. Вади от джоба си блистер с ибупрофен и си взема две таблетки заедно с няколко глътки вода „Евиан“.
— Защо трябваше да ме караш да пия толкова много водка?! — Простенва.
— А ти защо трябваше да блъскаш колата? — тросвам се аз, грабвам водата и ибупрофена от ръцете му и също си вземам две таблетки. С което от сутринта стават общо шест. Махмурлукът ми е непоносим.
— Между другото ще ти бъда благодарен, ако не казваш на никого, че аз… — снишава глас, — участвах в караоке!
— Ама ти не беше чак толкова зле! — подкачам го аз.
Той ме поглежда нацупено и отваря уста, за да ми го върне, когато телефонът му започва да звъни. Нейт поглежда екрана и казва:
— Това е шофьорът ми. Чака ме навън.
— Чао! — вдигам ръка за сбогом аз. — Надявам се никога повече да не те видя.
— Няма! — обещава решително той. — Ще сторя всичко възможно да забравя да ти изпратя коледна картичка! — Мята сака на рамо, обръща се рязко и потъва в морето от хора.
Известно време продължавам да гледам след него, неспособна да повярвам, че всичко свърши и че той завинаги се махна от живота ми. Изчезна като по магия. Изпълвам се с радостно вълнение. След толкова много фалшиви надежди, след толкова много фалстартове ми е трудно да повярвам, че той най-накрая ме остави на мира. Досега беше като лъжливото овчарче. Но да се надяваме, че този път всичко е наистина. И че той никога повече няма да се върне.
Въздъхвам облекчено. Може би Нейт е прав — може би се поддадох малко повече, отколкото трябва, на тези приказки за легенди и магии. Изпълнена с оптимизъм, аз грабвам багажа си от лентата и с пружинираща стъпка се запътвам навън, за да хвана такси. Може би това най-сетне е краят.
Когато пристигам вкъщи, заварвам Робин да се щура като подивяла из кухнята.
— Хей! Ти се върна! — ухилва се тя и ме прегръща. — Е, как беше?
— Интересно — отговарям, отпускам се на най-близкия стол и изхлузвам чехлите си. — Направо няма да повярваш, обаче…
— Да си ми виждала някъде ключовете? — прекъсва ме тя.
— Ами… — Оглеждам кухнята и най-вече плота. — Не.
— По дяволите! — тропва нетърпеливо с крак тя.
С крак, обут в обувка с висок ток!
Вторачвам се невярващо в краката й. Никога досега не съм я виждала да носи нещо друго, освен обикновени ниски чехли, от които има десетина чифта във всички цветове на дъгата. Твърди, че тъй като е много висока и кльощава, няма никаква нужда от високи токчета. Обаче днес е обута във фантастични златисти полузатворени обувки, които на фона на обичайните й чехли изглеждат като Матис на фона на детска цапаница.
— Излизаш ли? — питам изненадано.
Плъзвам поглед нагоре от краката й и едва сега си давам сметка, че като никога се е изтупала. Облечена е в дълга индийска рокля, която отдава дължимото на превъзходното й деколте, а косата й е вдигната с някаква умопомрачителна шнола. Сигурно си я е купила по време на някое от забележителните си пътешествия. Изработена е от стотици миниатюрни камъчета, които проблясват и намигват под светлината на лампата.
А аз съм с обикновен пластмасов гердан.
— Божичко, ама ти изглеждаш възхитително! — ахвам.
За миг тя прекратява щурането си и застава мирно пред мен, за да я огледам по-добре.
— Наистина ли мислиш така? — пита, като започва притеснено да навива на пръст един от нарочно оставените си кичури. — Чудех се дали не съм прекалила.
— О, не! Прекрасна си! — възкликвам. Така и не мога да разбера защо Робин държи да прикрива великолепното си тяло с широки, размъкнати дрехи, но сега, като я гледам, се уверявам, че тя определено работи върху него. — Много си секси!
— Благодаря! — изчервява се тя. А после, спомнила си, че си търси ключа, се хвърля към барплота и повдига купчина поща. — Ама къде може да са потънали тези ключове, по дяволите?!