От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

Посетих много страни, търсейки решение на проблема за отвличането на деца през граница. През септември 1990 година бях в Германия, когато научих за една организация, която е реагирала твърде отрицателно на „Не без дъщеря

ми",

Организацията се наричаше Асоциация на семействата, в които един от съпрузите е чужденец, и била създадена 0 i немските съпруги на турски и други емигранти, за да ги за щитят от политическите сили, борещи се за тяхното депор тиране. Заявявайки, че имат право да живеят със свои и-съпрузи в собствената си родина, тези жени развили ак ГИ1

287

на дейност за сближаването между различните култури и традиции. С течение на времето проблемът за отвличането на децата им извън страната се превърнал в техеп сериозен проблем.

Когато давах интервюта на немски журналисти, повечето от тях ми задаваха въпроси за една статия в „Дер Шпигел", в която се цитираше мнението на асоциацията по повод на отношението ми към иранците. Асоциацията погрешно бе възприела книгата ми като предупреждение за опасностите, които крият смесените бракове. Освен това ме обвиняваха, че съм описала иранците в твърде черни краски и че книгата ми разчитала на предразсъдъците, които хората хранят към чужденците.

Тази реакция ме разочарова. От мига, в който стъпих в " Техеран, изпитвах съчувствие към иранците заради всичките им изпитания по време на ислямската революция и войната с Ирак. Винаги ми е било ясно, че за случилото се с мен е виновен един-единствен човек моят съпруг. Никога не съм се отнасяла еднакво към всички иранци, особено след като се сприятелих с няколко души, които направиха всичко възможно, за да ми помогнат да избягам.

И докато поведението на Муди бе силно повлияно от философията на ислямските фундамендалисти шиити, то повечето обикновени иранци не поддържаха тяхната кауза. Всъщност, като изключим най-близките му роднини, иранците, които ме познаваха, не одобряваха отношението на Муди към мен и Махтоб. Те направиха дори невъзможното, за да ни помогнат, и не желаеха да оставаме с убеждението, че всички иранци са еднакви. Само аз знам какво направиха за нас и признавам, че дължим живота си именно на тези хора. Въпреки че моят и техният свят бяха на светлинни години разстояние един от друг, никога не съм намеквала, че иранските културни ценности са по-лоши, а западните по-добри, Сигурна съм, че асоциацията не ме е разбрала правилно. Въпреки че моят немски издател бе искрено загрижен за безопасността ми, знаех, че съм длъжна да се срещна с тези жени, за да изясня нещата.

При мисълта за ливанските заложници и задочната смъртна присъда на писателя Салман Рушди бях доста обезпокоена и сигурно смелостта ми нямаше да се окаже достатъчна да изпълня намерението сй, ако Арни не бе дошъл с мен. Първото ми изискване бе да се срещнем на об-