Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 119 120 121 122 123 124 125 126 127 ... 163
Перейти на страницу:

Изведнъж дочу някакъв глас:

— Господин офицер, простете, но кога ще дойде смяната? От три часа са ме посадили тук! — Това беше един часовой, който се облягаше на копието си, като че го присвиваше корем.

Аджилулфо дори не се обърна.

— Грешиш — рече той, — аз не съм дежурният офицер — и отмина нататък.

— Простете, господин офицер. Като ви видях да обикаляте насам, помислих…

Най-малкият пропуск в службата предизвикваше у Аджилулфо нетърпеливо желание да проверява всичко, да открива още грешки и нередности в работата на другите; той изпитваше остра болка за всичко, което бе извършено лошо, не по правилника… Но тъй като една такава проверка по това време не влизаше в неговите задължения, то и поведението му би изглеждало неуместно, направо недисциплинирано. Аджилулфо се стараеше да се въздържа, да ограничава интереса си само към такива въпроси, с които така или иначе ще трябва да се заеме на другия ден — например подреждането на някои пирамиди, където се съхраняват копията, или поддържането на навесите за сено… Ала неговата бяла сянка непрекъснато се натъкваше ту на постовия началник, ту на дежурния офицер, ту на патрула, който се ровеше из склада, за да открие някоя дамаджанка с вино, останала от предната вечер…

В такива случаи Аджилулфо за момент изпитваше колебание и не знаеше как трябва да се държи: дали като човек, който само с присъствието си умее да налага авторитета си, или като някой, който се озовава там, където не му е мястото, отстъпва тихомълком назад и се преструва, че го няма. При тези колебания той се спираше замислен и не можеше да вземе решение как да се държи; само чувстваше, че е досаден на всички, и искаше да стори нещо, каквото и да е: за да влезе в някаква връзка със своите ближни; например да издаде гръмогласно някоя заповед, да изругае като капрал или да се захили и да изпсува като между приятели на чашка.

Ала вместо това той промърморваше по някоя дума за поздрав с плахост, зад която се криеше надменност, или с надменност, прикрита от плахост, и отминаваше; и все пак струваше му се, че ония го питат нещо, и се обръщаше, промълвяйки едва: „А?“, но веднага се убеждаваше, че не говорят на него, и тръгваше бързо, сякаш побягва.

Сега той вървеше по усамотени места из покрайнините на лагера, отиваше нагоре към едно голо възвишение. Тишината на нощта бе нарушавана само от безшумния лек полет на малки безформени сенки, които кръжаха наоколо без посока — прилепите. Дори и тези жалки същества — ни мишки, ни птици, имаха все пак някакво тяло, което беше нещо осезаемо и реално, нещо, с което можеха да се мятат из въздуха и да си ловят мушици; докато Аджилулфо, макар и стегнат в бронята си, чувстваше как през всеки неин процеп го пронизват вятърът, лунните лъчи и прелитащите мушици. Смътната ярост, която се бе надигнала у него, изведнъж избухна: той изтегли меча си от ножницата, хвана го с две ръце и с все сила го размаха срещу прилепите. Не можа да им стори нищо: те продължаваха своя полет без начало и без край, докоснати едва от въздушната струя. Аджилулфо нанасяше удар след удар, но вече не се мъчеше да улучи прилепите; неговите удари се движеха по отмерени траектории, като следваха правилата за фехтовка с меч; ето че Аджилулфо започна да прави упражнения, като че ли се подготвяше за близкото сражение и показваше нагледно правилата за преките, отбранителните и мнимите атаки.

Изведнъж спря. От храстите на възвишението бе изскочил един момък и го гледаше. Той бе въоръжен с меч, гърдите му бяха пристегнати с лека броня.

1 ... 119 120 121 122 123 124 125 126 127 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)