Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Вътре беше тъмно, задушно, носеше се воня, сякаш е пълно с пълзящи насекоми и влечуги. Някъде в сумрака оркестър от три-четири инструмента произвеждаше музика, помещението беше препълнено и шумно. Постоях така за миг, за да реша дали да вляза, но Мейсън ми беше много нужен и накрая си казах, че ако не вляза и не уредя въпроса, ще се притеснявам цялата нощ, затова се пресегнах да откача кадифения шнур; в същото време някакъв мъж, облечен в шалвари и със силно гримирани очи, протегна ръка към веригата и проговори иззад яшмака си:

— Сам ли сте?

Познах гласа. Беше портиерът, с когото бях говорил по телефона преди малко, но тогава гласът му не ми се стори като на сбъркан.

— Сам ли сте?

И сега отново ми прозвуча нормално.

— Сам съм.

Той вдигна веригата, за да вляза.

— Чакайте да си помисля… — рече той и подпря брадичка върху пръстите на дясната си ръка, като че ли разсъждаваше къде да ми намери място, но аз знаех, че ме преценява — приятел или враг, случаен гастрольор или местен талант, чешит или изследовател…

— Мисля, че с вас говорих по телефона преди малко. Търсех Вик Мейсън. Той дойде ли вече?

— А, значи вие бяхте. Приятел ли сте на Вик?

— Познаваме се покрай работата. Той тук ли е?

— Да, тук е — усмихна ми се той и откачи кадифената верига. — Последвайте ме…

Последвах го. Никога не бях виждал накуп толкова много сбъркани от двата пола. Това си беше тяхно свърталище и те изпълваха всяко кътче — надвесени над масите, облегнати на масите, насядали по масите, препречили пътеката между тях, завзели тесния дансинг; от тях се разнасяха различни парфюми и се събираха в една лъстива сладникава топка, която отскачаше ту от стените, ту от тавана, ту от пода. Това си беше тяхно свърталище и тук те можеха да се отпуснат без задръжки. Тук не ги преследваха враждебните лица на света денем, нямаше ги презрителните погледи на света денем, нямаше го безмилостното неразбиране на света денем… Това си беше тяхно свърталище и чрез него вътре в него те си бяха изградили естествената защита, която природата дава на своите слаби създания — откъснатост и непроницаемост. Пробивах си път през тази смееща се, викаща тълпа, в която сега бях единственият човек със задръжки, нещастното съставче продължаваше да се старае да надвие над шума с музиката си, портиерът в шалвари продължаваше да ме води напред и изведнъж направих едно необикновено откритие. Преди малко почувствах някаква погнуса, някаква отврат, но сега те бяха изчезнали, собствената ми сила и мъжественост, с които бях толкова горд на влизане, с които можех да докажа отликата си от тях, сега подчертаваха единствено приликата между нас. Всеки има в душата си по някое сумрачно петънце, у всеки мъж има хомосексуални наклонности, това е неизбежно, не може да се промени, единственото, което се променя, е силата на тези наклонности, но у мен те не бяха възбудени, нито дори лекичко, съществуваха и все пак нищо тук не ги подклаждаше. Не. Приликата произлизаше от общочовешкото, от душата, от… Те също бяха бунтари, но насочваха бунта си навътре, а моят изригваше навън; тяхната сила не беше разрушителна, а моята убиваше…