Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

III

Малко преди осем вече бях в сервиза на Мейсън.

— Провери ли за автомобиловоза?

— Свързах се, но не го дават под наем само за един ден. Можеш да го задържиш и един ден, но ще трябва да платиш наема за три.

— Ами шофьорът? Ще трябва ли да наемем и шофьора?

— Без шофьор.

— Това е чудесно. Господи, чудесно е.

Той ме изгледа с много сериозен вид.

— Искате да задигнете нещо ли?

— Ти за какъв ме мислиш — аз с такива глупости ли ще се занимавам? Кога можем да го вземем?

— Не съм ги питал кога. Питах ги дали изобщо можем да го вземем.

— Боже мой. Вик, нали ти казах, че е важно.

— Изобщо не си ми казвал кога. Попита ме мога ли…

— Добре. Сега можеш ли да се обадиш отново? Ще го наема от днес. Още сега.

Той взе слушалката и набра някакъв номер.

— Ало. Може ли да ме свържете с Рафърти? — Почака половин минута и отново заговори: — Рафърти, пак се обажда Вик Мейсън. За автомобиловоза. Кога можеш да ми го дадеш? — Послуша за миг, после попита:

— Тази сутрин ли? Много добре. Докарай го тук. — Отново послуша и рече: — Да, разбрах за цената. Седемдесет и пет за три дни, три дни минимум. — Каза „дочуване“ и затвори.

— Това ме устройва — обадих се веднага.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Първо трябва да се уточнят някои подробности и тогава ще ти кажа.

— И от мен можеш да наемеш някои неща, знаеш го, нали?

— Знам го. Искам да наема зефира. Тук ли е?

— А къде искаш да е? Да измъква някого от стопанството на затвора ли?

Засмях се. Казах му:

— Приготви ми го.

Той излезе.

Намерих в указателя домашния телефонен номер на Мандън — ВА 1–9055, и го набрах. Иззвъня няколко пъти, преди да се обади дрезгав глас.

— Ало! Чероки?

— Кой е?

— Пол се обажда.

— Пол… Пол… — несигурно повтори той.

— Същият, когото зарязахте снощи. Същият, който плати сметката…

— Аха, познавачът. Ти къде се изгуби?

— Това е дълга и омайваща история. Сега слушай. Чероки. Започваме. Всичко е обсъдено, но трябва да действаме бързо. Искам да се срещнем в кабинета на Уебър в девет и половина.

— Чакай малко — прекъсна ме той. — Не знам Уебър по кое време ходи на работа. Може да не е там в девет и половина…

— Твоята задача е да уредиш да бъде там.

— Да, добре — съгласи се той с нежелание. — Ще направя каквото мога.

Проверих какъв е номераторът на жилищния блок „Маракийш“ — УЕ 4–6247, набрах го и поисках да ме свържат с апартамент 114. Обади се Джинкс.

— Как си, синко?

— Откъде, по дяволите, се обаждаш?

— От центъра. Холидей там ли е?

— Спи.