Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Хванах Холидей и я преведох между хората. Беше весела и щастлива. Смееше се мило и ме галеше по ръката, с която я придържах. Усмихнах й се, погладих рамото й. Но този път не можеше да ме излъже…

Питиетата бяха на масата. Мандън вече бе отпил от кафето си. Казах му:

— Радвам се, че не си оставил кафето ти да изстине. Студеното кафе нищо не струва…

— Не знаех колко ще се забавите — отговори ми той и не си направи труда да стане и да дръпне стола на Холидей, дори през ум не му мина. Как можех да очаквам черният му прислужник да има прилични обноски, след като работодателят не можеше да се похвали с такова нещо.

Помогнах на Холидей да седне на мястото си, аз също се настаних и вдигнах чашата си с коняк.

— За успеха…

Мандън само кимна кисело, но Холидей се чукна с мен. Отпих от коняка, огледах се къде е сервитьорът и му направих знак да дойде.

— Не е ли от желаната година? — попита Мандън.

— Дори не е желаният коняк.

— Заповядайте, сър — застана до мен сервитьорът.

— Поръчах коняк „Деламен“.

— Това е „Деламен“, сър…

— Това е „Мартел“. Донесете ми „Деламен“.

— Моля за извинение, сър, но…

— Ако обичате, да не спорим…

— Добре, сър, ще го сменя… — каза той тихо и се отдалечи с чашата.

Мандън ме изгледа подигравателно и с чувство на превъзходство. Вече не се дразнеше, забавляваше се.

— Виж ги ти… — възмутих се аз. — Лъснал съм се, дошъл съм в първокласно заведение. Защо не ми сервират това, за което си плащам?

— Ти сигурен ли си, че знаеш какво искаш?

— Да, съвсем съм сигурен. Как е твоето фантастично питие? — запитах Холидей.

— Хубаво е. Опитай го…

Опитах го. Приличаше на петмез, направо да ти се повдигне.

— Кошмарно е. Къде си се научила да го пиеш?

— В Тексас. Живях там две години. Пиехме го, като ходехме да гледаме бейзбол. Изливахме бутилки кока-кола до половината, допълвахме ги с уиски и ги носехме със себе си на състезанията. На шестата част вече не знаехме къде се намираме…

— Нищо чудно. Как си се намерила в Тексас?

— Влюбих се в един спортен журналист. Заминах при него, за да се оженим.

— Не знаех, че си била женена.

— Не съм била женена. От работа и от сваляне с всяка жена в града не му остана време да се ожени за мен. Използваше ме, за да попива с мен сълзите си, сякаш бях носна кърпичка. Особен тип беше, но… чудесен. Гений.

— Какво стана с него?

— Замина за Холивуд. Станал е статист или нещо подобно.

— Това досажда ли ти? — попитах Мандън.

— Слушам с голям интерес.

Сервитьорът дойде с нова чаша коняк.

— Извинявам се, сър. Предишната чаша наистина беше „Мартел“. — Сега се държеше по-почтително. Промяната в поведението му беше очебийна. — Това е „Деламен“, сър.