Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Засега така ще я караме — отговори той.

— Е, и аз не мога да те гледам — защитих самолюбието си, — но това не би следвало да представлява кой знае какъв товар за когото и да било от нас, защото нашите приятелски взаимоотношения не са светски, а професионални. Съвсем спокойно можем да се понасяме един друг, при положение че става дума за печалба. Естествено, при твоите разнообразни интереси печалбата не е толкова силен подтик, колкото при мен. Вследствие на това за мен тя е по-важна, отколкото за теб. Ако се опиташ да разбереш това, ще ти стане ясно и поведението ми, за което се извинявам. — Зяпаше ме, без да мигне. Ръката на Рийс вече не стоеше на кръста му. Продължих: — Не искам да подлагам на риск споразумението ти с Роумър. Знам приказката за гъската, която снасяла златни яйца, не по-зле от теб. Тази работа беше предложена, при положение че се осигури безследно и безвъзвратно изчезване…

— В нашия град цари доволство. Всички се разбираме: прокурорът, моите хора, всички. Вестниците не ни тормозят, нямаме подбудители към реформи и искаме положението да не се променя. Не искаме никой да предизвиква подозрения. Не искате нашите хора да започнат да си прерязват гърлата…

— Моля ти се, инспекторе — прекъснах го аз. — Подобна лоялност е много трогателна, но ти всъщност се тревожиш за друго — как да изчезнат безследно хората на Роумър и автомобилът му. Не е ли така?

— Все някой някога ще ги намери. Все нещо ще се намери.

— Ако има и най-малката вероятност за това, няма да предприемаме нищо. Дори най-малката вероятност. Ти сам ще прецениш и никой няма да ти се меси.

— Как ще го направиш? — попита Рийс.

— Още не съм го измислил. Дайте ми време до утре. Полага ми се, нали? — Погледнах към Уебър. — Полага ми се, нали?

— Така да е. И гледай да не пропуснеш да ми се обадиш по-напред.

— Ще ти се обадя.

— Ти имаш грижата за това, Чероки — обърна се той към Мандън.

— Ще се погрижа.

Станах и си запалих цигара. Пожелах им лека нощ.

Рийс се запъти към изхода, за да ни изпрати.

— Снощи добре ли прекарахте с Холидей? — попитах на вратата. Той не отговори. — Трябва да й се обадиш. Иска да ти съобщи нещо. Имена, адреси, такива работи…

Излязохме и тръгнахме по коридора. Мандън като че ли искаше да ме заговори на няколко пъти, но не го направи. Слязохме пеша по стълбите, минахме през фоайето и излязохме на улицата.

Хайнес ни чакаше в колата, видя ни, че приближаваме, но не се и помръдна, за да отвори, макар и отвътре.