![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
Погледнах към Мандън и се усмихнах, вдъхвайки аромата на коняка. Отпих. Беше „Деламен“.
— Сега добре ли е, сър? — попита сервитьорът.
— Повече от добре. Превъзходно е. Благодаря.
— Аз ви благодаря, сър — каза той и се отдалечи.
— Прощавай за тази проява на самолюбие — рекох на Мандън.
— Тъй… Значи освен всичко друго ти си и познавач…
— Моля те, Чероки. Старая се с всички сили да се държа скромно. Не започвай да ме ласкаеш. Ще разцъфна като майска роза.
Той изсумтя и отпи от кафето си, аз също отпих от коняка си и се усмихнах на Холидей, която отпиваше от уискито с кока-кола, и точно в този миг идеята се пръкна в главата ми, появи се от нищото, прелетя над главите на хората по масите, удари ме по челото и изведнъж осъзнах, че въпросът какво да направим с четирите трупа и буика е решен. Казах:
— Моля да ме извините. — Оставих чашата си и станах.
Холидей и Мандън толкова се изненадаха, че не проговориха.
Излязох във фоайето и попитах пиколото къде е телефонът. Той ми посочи, взех пет монети по пет цента от администратора, влязох в кабината и потърсих в указателя номера на сервиза на Мейсън.
— Няма го — отговориха ми от другия край на линията. Попитах:
— Знаете ли къде е?
— Не. Кой се обажда?
— На телефона е Пол Мърфи. Кой е там? Ти ли си, Нелс?
— Да, тук е Нелс.
— Нелс, аз бях взел зефира, спомняш ли си?
— Спомням си.
— Нямаш ли представа къде може да бъде Мейсън?
— Не…
— Можеш ли да ми дадеш домашния му телефон?
— Да. АР 6–1812.
— АР 6–1812.
— Точно така…
— Благодаря ти, Нелс…
Затворих и набрах АР 6–1812. Никой не се обади. Изчаках да звънне седем-осем пъти, но пак не ми отговориха.
Затворих и отново се обадих в сервиза. Нелс вдигна слушалката.
— Нелс, у Мейсън никой не отговаря. Нямаш ли представа къде може да бъде.
— Не, нямам.
— Вечер не ти ли се обажда понякога?
— Не. Много рядко. Можеш да го потърсиш в едно заведение. „Персийската котка“. Може да е там…
— Благодаря.
Затворих, намерих в указателя номера на „Персийската котка“ и го набрах. Веднага вдигнаха слушалката, чу се женски глас, музика, говор.
— Вик Мейсън там ли е?
— Кой?
— Мистър Вик Мейсън. Не го ли познавате? Накуцва…
— Да, познавам го, но не мога да ви кажа дали е тук, или не…
— Бихте ли попитали управителя?
— Нямаме управител…
— Имате ли портиер?
— Да.
— Бихте ли го попитали?
— Почакайте малко така… — каза жената отегчено. Чух я, че говори с някого, и след минута се обади мъжки глас:
— Ало, да? Портиерът е на телефона…
— Опитвам се да открия Вик Мейсън. Познавате ли го?
— Да, познавам го.
— Там ли е?
— Не съм го виждал днес…
— Обикновено там ли прекарва вечерта?
— Да, доста често…
— Мислите ли, че ще дойде тази вечер?
— Не знам…
— Е, благодаря.
Затворих и се върнах на масата. Холидей и Чероки ги нямаше. Оркестърът се беше върнал на естрадата и изпълняваше „Душа и тяло“, дансингът отново се беше изпълнил. Казах си, че сигурно и те танцуват, и изобщо не се замислих повече, седнах, взех коняка си и ги зачаках да се върнат, за да тръгнем към „Персийската котка“.
Сервитьорът протегна ръка над рамото ми и постави сметката на масата пред мен.
— Дамата и господинът казаха да я дам на вас, сър…
— Те къде са?
— Отидоха си, сър.
— Къде отидоха?
— Не ми казаха, сър…
— Искаш да кажеш, че няма да се върнат?
— С такова впечатление останах. Тръгнаха си доста набързо…
— Да вървят на…
— Казаха, че за вас ще е удоволствие да платите сметката…
— Няма да е удоволствие, но ще я платя.
Извадих десетдоларова банкнота от джоба си и я поставих върху сметката.
— Достатъчно ли е?
— О, да, сър. Благодаря ви много.
Изпих наведнъж останалия коняк, станах и напуснах заведението, минах през фоайето на хотела, излязох на тротоара и отидох при портиера, облечен в ливрея — човека, който си изкарваше хляба, като отваряше врати.