![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— Защо не научиш това момче да излиза и да отваря вратата? — подхвърлих на Мандън.
— Ох, за бога, защо не спреш да ораторстваш? — отвърна ми той. Отвори сам вратата, при което ние с Джинкс се настанихме на задната седалка, а този път и той седна при нас. Хайнес се обърна към него, за да получи нареждания. Мандън ме попита:
— Къде искаш да отидем?
— Да се върнем до квартирата, за да вземем Холидей.
— Холидей ли? За какво ти е?
— За да отпразнуваме. С музика. Да почетем нейната вярност. Нейната голяма вярност…
— Карай обратно там, откъдето ги взехме — нареди Мандън на Хайнес.
Черният му шофьор запали колата и потеглихме.
— Не би следвало да губиш времето си във веселби — провокира ме със сарказъм Мандън. — Имаш да мислиш.
— Студена пот ме облива, като се сетя за това. Лошо ми стана от притеснение. Какво, какво, какво да направя?
— Искаш ли да ти кажа нещо, приятелю! Уебър не е от хората, с които можеш да се разпореждаш…
— Кастрираният колос.
— Някой ден съвсем ще прекалиш.
— Така ли? Не се умърлушвай — обърнах се към Джинкс, който гледаше през прозореца. — Нямаше как да знаеш, че оня няма да стреля.
— Кучи син… — процеди той в отговор.
Засмях се. Казах му:
— Някой ден съвсем ще прекалиш.
— Така ли?
Свиреше оркестърът на Хенри Холстед. Изпълняваха сладникава музика, не по вкуса ми, но ритъмът беше подходящ за танцуване. Беше танцов ресторантски оркестър, но след като изслушах осем такта, разбрах, че е по-добър от повечето подобни състави. Хармонираше добре и следваше подходящ за движението на тялото ритъм. Когато влизахме, свиреше „Танцувам със сълзи в очите“, дансингът беше препълнен, залата — полутъмна. Салонният управител ни заведе на една маса до естрадата. Беше прекалено близо. Попитах:
— Нямате ли друга маса, по-далеч от оркестъра?
— Не, сър — отвърна той. — Много се извинявам. Може би по-късно…
— А в сепаретата там горе? Няма ли маса в галерията?
— Съжалявам, сър.
— И тук е добре — обади се Мандън.
Салонният управител издърпа стола на Холидей, за да седне, ние с Мандън също се настанихме, управителят постави пред всеки от нас по един огромен лист с менюто, а помощник-сервитьорът незабележимо започна да подрежда масата.
— Вечеряли сме — казах на салонния управител.
Помощник-сервитьорът започна да прибира салфетките.
— Оставете салфетките — казах аз.
Той погледна към салонния управител, който му кимна, помощник-сервитьорът ги постави на мястото им и започна да налива вода. Салонният управител повика със знак един сервитьор и се оттегли.
— Аз искам сандвич на етажи — каза Холидей.
— За дамата сандвич на етажи — поръчах на сервитьора.
— … и уиски с кока-кола — добави тя.
— Уиски с кока-кола ли? — попитах. — Няма по-извратено питие от това…
— Аз това искам.
— Тази вечер ще го получиш. Уиски с кока-кола за дамата — поръчах на сервитьора.
— А за вас, сър? — попита ме той.
— Коняк. Искаш ли нещо за ядене? — обърнах се към Мандън.
— Кафе.
Сервитьорът кимна.
— Гледайте конякът да е „Деламен“ — обадих се аз.
— Да, сър, „Деламен“.
Мандън се огледа.
— Музиката е добра — отбеляза той.
— И Чероки е музикант — казах на Холидей.
— Наистина ли? — попита го тя.
— Не съвсем…
Аз продължих:
— Музикант е, музикант е. Барабанист. Само да видиш какъв комплект барабани има в стаята си.
— Това беше хонорар — засмя се Мандън. — Един човек ми ги даде вместо хонорар…
Погледнах Холидей. В сиянието на малката настолна лампа лицето й изглеждаше приятно по особен начин, приятно в смисъла, който свързваме с карираните памучни престилки, кошниците за пазаруване, универсалните магазини, улиците с брястове по тротоарите; лице на душичка, на момиче, което се влюбва веднъж в живота си. Е… Маргарет Добсън се намираше вече далеч в миналото — рана в паметта ми — и само Холидей беше останала, Холидей Вярната, най-малкото, когато не я изпускаш от погледа си…
Попитах я:
— Искаш ли да потанцуваме?
Тя кимна.