Край Рио де ла Плата

— Няма ли да дойдеш с нас в Буенос Айрес? Вярно, че пристанището му е мизерно, но известно време ще можем да сме заедно и да си побъбрим за добрите стари времена.

— Надолу едва ли ще се спусна. Мисля да поема в съвсем друга посока.

— Накъде, ако мога да попитам?

— Първо към Гран Чако, а после през лампата към Тукуман.

— Хм! — промърмори той замислено. — Всъщност ти завиждам, сър. Колко често съм имал желание и аз да направя такова пътуване през лампата, но все не ми се е предлагал удобен случай. Преди да се събере товарът за моя «Вятър», може да мине доста време, което бих могъл да използвам, за да вляза макар за малко в ролята на див гаучо. Ако не ми се налагаше първо да се върна в Буенос Айрес, щях да ти предложа да те придружа.

— Разбираш ли езика на тази страна?

— И то как! Изобщо говоря всички езици, както вече знаеш от по-рано. Мога също да яздя и да стрелям — какво друго остава да се желае?

Нямах време да му отговоря, понеже тъкмо в този миг се завърна индианецът и ни съобщи, че бил превел двамата йербатероси през опасната блатиста местност. Каза ни, че преди малко се промъкнал и до полуострова и там видял, че хората били страшно слисани от изчезването на майора и на двамата моряци и започнали трескаво да ги търсят.

— Ще стигнат ли и до колибата ти? — попитах го аз.

— Вероятно, сеньор.

— А възможно ли е да дойдат и насам?

— Не. През нощта това е напълно изключено за всеки чужденец. Дори и по светло едва ли биха намерили пътя, защото той води през наводнени места, откъдето никой не бива да рискува да минава.

— Тогава изпрати твоята Дая! Ако се появят, нека тя им каже, че никой не е идвал при нея.

Петре Айнас изпълни подканата ми. Жена му тръгна към колибата, но съвсем скоро се върна и ни съобщи, че току-що там дошли неколцина от кавалеристите, за да търсят изчезналите хора. Разпитвали я и за мъжа й и не скрили, че са започнали да го подозират. Откакто се бе срещнал с нас, индианецът не се беше мяркал пред очите им, а това обстоятелство наистина можеше да събуди у тях известни подозрения. Айнас ни попита дали няма да е по-уместно за малко да се върне при тях. Нямало да му бъде трудно да отклони издирванията им в друга посока. Вместо мен му отговори монахът:

— Не, ще е излишно, а дори и погрешно. Защо е необходимо да се отклонява вниманието на тези хора от нас, когато току-що беше казано, че е абсолютно невъзможно да ни открият тук? И не е ли наложително да научим какво се е случило? Ние не се страхуваме от тях и ще им го докажем именно като им помогнем да открият предводителя си. Не сте ли на същото мнение, сеньор?

Въпросът му беше отправен към мен и аз изразих съгласието си с думите:

— Давам ви пълно право. Ще им дадем възможност да разберат, че търсените от тях хора са при нас. Само остава открит въпросът кой ще им занесе тази вест. Самият аз съм готов да го направя.

— Не, твърде опасно е за вас.

— Ами! Изобщо не ме е страх!

— Убеден съм в това, обаче не бива да се излагате на такава голяма опасност. Многобройната глутница вълци поваля и най-силната мечка. Ще ви заловят и няма да ви позволят да се върнете. После ще проявят готовност да разменят Монтесо и племенника му срещу майора, а вие ще останете в плен.