Край Рио де ла Плата

— Много! — кимнах аз.

— Ларсен е любимият ми боцман и мой спътник. Човек с железни мускули и нежна душа. Но я ми разкажи какво преживя след раздялата ни и какво търсиш всъщност тук, в тази тъжна и глупава местност?

— За това по-късно, ако нямаш нищо против, кептън. Засега е изключително важно да научим как сте станали пленници на тези хора.

Той се почеса зад ухото, лицето му придоби смутено изражение и накрая разказа следното:

— Ами точно тъй, както и моят «The Wind»[48] попадна в онази дупка, дето в Буенос Айрес й викат пристанище — без всъщност да имам подобно намерение. Бях пристигнал в Байя само с баласт и там взех товар за Буенос Айрес — ама че лошо пристанище е този жабешки гьол! Там реших да натоваря нови стоки, ама не знаех какви. Чух да приказват за онова, което се произвежда в Рио Гранде до Сул, за стоките, превозвани от корабите по река Уругвай — скъпоценна дървесина, парагвайски чай, мед, цинк, чист кварц, яспис, ахати и други. Искаше ми се със собствени очи да видя как стоят нещата и взех един параход нагоре по реката. Стигнах до Салто Гранде и поръчах товара. После реших да се връщам в Буенос, ала изпитах силно желание да поогледам по-добре и по-отблизо местностите и заедно с боцмана се качих на сала, който днес спря ей там на брега. Плавахме на него цели пет дни като бръмбари на тиквено листо.

— И тук ви нападнаха, така ли?

— Well! И то как. Лежахме в каютата, кабаната, както тукашните хора наричат дъсчената колибка, когато салът спря на брега. Но какво ли ни засягаше това? Продължихме най-спокойно да си лежим и да пушим, понеже на сутринта пак щяхме да плаваме надолу. Но ето че по едно време на предната палуба, тоест, исках да кажа на предната част на сала, се вдигна адски шум и олелия, а щом си подадох главата от кабаната, веднага някой така ме цапардоса, че незабавно се отдръпнах. Хич не беше учтиво от страна на тези хора. Well! После няколко типа се промъкнаха вътре при нас и ни казаха, че не бивало да продължаваме, а се налагало на следващия и по-следващия ден да останем на котва на това място. Не се съгласихме с тая работа, понеже си бяхме платили пътните, ама те не бяха на нашето мнение. Станаха груби и затуй ги изхвърлихме, а после и самите ние се измъкнахме навън, за да им го върнем тъпкано, задето ме бяха ударили. Добре, но — мътните го взели — мислехме си, че са десетина-петнайсет или най-много двайсет души, ала те ти нови двеста — излезе, че са повече от петдесет! Изобщо не ни оставиха време да поогледаме муцуните им, а веднага се нахвърлиха върху нас преди още да се бяхме измъкнали докрай от колибата. Тъй като нямахме място да се развъртим, ние се счепкахме с тях и се забутахме насам-натам, докато най-сетне целите ни омотаха в проклетите ремъци, дето тук им викат ласо или бола. Но все пак ги почетохме с няколко здрави удара, синини, цицини както и някои други дреболии. Самите ние останахме здрави и читави. После буквално целите ни оплетоха в ремъци и ни отнесоха на онзи полуостров, който може би се нарича Нос на сбиването. Там ни освободиха поне от излишните ласа и ни вързаха за дърветата така, че с две бързи движения на ножа ти успя да ни отървеш от това засядане. Никога няма да го забравя, сър! Е, положението ни не беше кой знае колко опасно, но бе дяволски неприятно.