Край Рио де ла Плата
- Автор: Май Карл
- Серия: el sendador #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Рио де ла Плата». Краткое содержание книги:
«Край Рио де ла Плата» принадлежи към издание в две части. Втората част е «През Кордилерите» (Band 13).
— Откуп ли? За пръв път чувам подобно нещо. Залових йербатерото, защото заедно с вас е обвинен в извършването на тежко престъпление. Стига само да можех, щях да заловя и вас. Но за откуп и дума не е ставало.
— Тъй, тъй! Защитаваш се толкова речовито, понеже си мислиш, че сме тръгнали да ви преследваме преди още пратениците ти да се бяха появили в Естансия дел йербатеро.
— Моите… пратеници? — попита той със заекване.
— Да, твоят лейтенант с още двама придружители.
— Нима са били в естансията?
— Ха! Я не се преструвай, че не знаеш нищо! Как може да си толкова глупав да вършиш такива хлапашки номера! Колкото и да си въобразяваха, че постъпват умно и хитро, ние естествено заловихме и затворихме тези типове. Те всичко си признаха и сега очакват наказанието си. В тази история името ти сигурно ще играе важна роля, а вероятно ще участваш ти самият лично, защото имам голямо желание да те поканя заедно с нас да посетиш Естансия дел йербатеро. После ще те отведем в Монтевидео, където ще можеш да помолиш твоя знаменит «комисарио криминал» да поеме защитата ти.
Майорът не каза нито дума. Даже спокойно проследи с поглед как дадох парите на избраните от жребия двама йербатероси, които незабавно се канеха да тръгнат на път.
Дванайсет хиляди книжни талера не правят дори и две хиляди марки. Дали постъпвах справедливо или не — все едно, да ставаше каквото ще, но старият ранчеро на всяка цена трябваше да получи тези пари и щеше да ги получи. Двамата йербатероси се отдалечиха с конете си, а индианецът се нагърби със задачата да ги изведе извън мочурите до някое място, откъдето безпрепятствено можеха да поемат към целта си. Луната осветяваше пътя им достатъчно добре.
Майорът кипеше от гняв. Очите му се спираха ту на един, ту на друг от нас. Ако погледите му бяха кинжали и можеха да убиват, сигурно никой нямаше да остане жив. За да не ни е непрекъснато пред очите, ние го отвързахме от дървото и след като му вързахме и краката, го оставихме да лежи на такова място, откъдето нито можеше да ни вижда, нито да подслушва разговора ни. Но все пак проявихме достатъчно голяма предпазливост да го вържем с един отделен, по-дълъг ремък за най-близкия ствол. Иначе съществуваше някаква вероятност да ни се изплъзне, като се претърколи настрани. После разопаковахме хранителните припаси и започнахме да се храним. Накарахме с нас да яде и Дая, която междувременно се беше появила.
Човекът, когото Търнърстик беше нарекъл «боцман», седеше точно срещу мен. Този висок, як и широкоплещест юначага бе истински моряк от старата школа. Тъй като беше рус и синеок, много ми приличаше на фризиец. Затова се обърнах към него на немски:
— Как всъщност позволихте да ви пленят, когато имате такива юмруци?
— Аз ли? — отвърна ми той също на немски.
— Какво? Как? Нима говорите немски?
— Немец съм.
— Нека ме прекарат под кила на кораба, ако не го подозирах! Аз съм фризиец от крайбрежието на Северно море и се казвам Ханс Ларсен.
— Никога не бих предположил, че из тези блата ще срещна сънародник!
— И че ще го измъкнете от плен, нали, господине? А юмруците ми…
Той ги вдигна нагоре и им хвърли меланхоличен поглед. Да, какви юмруци бяха само! За такава големина и сила едва ли щяха да се намерят подходящи кадифени ръкавици, понеже доколкото знам номер трийсет и шести не изработва никоя фабрика в света. Морякът поклати глава, погледна ме тъжно и продължи:
— Да, господине, аз много разчитам на юмруците си — та те непрекъснато страшно ми трябват. Не знам дали ще ми повярвате или не, но с тях два пъти влача носовата котва покрай релинга на цялата палуба, а там, където ударя макар и лекичко — трева не никне. Затова бе много жалко, че днес не успях да ги използвам както му се полага. Просто не ми остана време, защото всичко стана твърде бързо. Е, все ще съм направил няколко цицини и синини, ала сигурно не са от кой знае какво значение. Ако човек не внимава, може да превърне в каша тези изнежени хора от поречието на Ла Плата, а аз не исках да смачкам никого.
Той пъхна в устата си парче месо, тежащо поне сто, сто и петдесет грама, отново поклати глава и спокойно продължи да дъвче. С това запознанството ни беше вече свършен факт. За какво ли трябваше да говорим повече? Търнърстик ме попита:
— Харесва ли ти този моряк, Чарли?