Край Рио де ла Плата

— Вие ли сте? Слава Богу! — отговори монахът, като направи няколко крачки към мен. — Вече се бяхме доста разтревожили за вас. Какви хора ни водите?

— Двама от пленниците, които освободих и един свободен човек, когото плених.

— Двамата чужденци от сала! — извика индианецът.

— Майорът! — възкликна брат Хагуар.

— Да, майорът — повторих аз. — Помолих сеньора да ви направи посещение и понеже с доста голяма сигурност допусках, че няма да прояви готовност, изпреварих съпротивата му като го вързах.

— Тогава сме спечелили играта, спечелили сме я! — тържествуващо извика естансиерото. — Сега негодниците ще се видят принудени да разменят брат ми и сина ми срещу този човек!

— По-тихо, сеньор! — помолих го аз. — Все още нямаме основание да издаваме присъствието си, нито мястото, където се крием. Предполагам, че кавалеристите ще тръгнат да търсят тримата мъже. Тук лесно могат да ни открият. Педро Айнас, не знаете ли някое място, където е възможно да прекараме нощта и да запалим огън, без да ни видят?

— Имам нещо предвид, елате! Колко се радвам, че цялата работа приключи тъй щастливо!

Той ни поведе през обрасли с тръстика или покрити с дълбок мек мъх места, както и през гъсти храсталаци, докато най-сетне стигнахме до малка полянка, където за наша изненада видяхме конете си. По време на моето отсъствие индианецът беше научил всичко, разбира се и това, че сме били при жена му, и че сме й поверили конете си.

Мястото бе много подходящо за бивак. Беше заобиколено от храсти и заслонено от короните на широколистни дървета. Малко поточе лъкатушеше в посока на реката. Запалихме огън, защото само с негова помощ можехме да прогоним досадните комари.

Веднага, щом първите пламъци осветиха близката околност, човекът с широкополата панама направи скок към мен и извика:

— Heavens![45] Възможно ли е? Ти ли си, Чарли, ти ли си? Ела да те прегърна, ела в обятията ми! Побързай!

С рязко движение той свали шапката от главата си, така че успях да различа чертите на лицето му, сграбчи ме в прегръдките си и така ме притисна, сякаш имаше намерение взаимно да се смачкаме.

Представете си смайването ми — това беше моят добър Търнърстик, моят стар приятел капитан Фрик Търнърстик, морският вълк с чудновати привички и «забележителни» познания по чужди езици, моят спътник от пътешествието ми през Китай още преди години![46] Радостта от тази толкова неочаквана среща не беше по-малка от изненадата ми, ала в момента нямах никакво време да отговарям на многобройните въпроси, с които ме обсипа, и го помолих:

— Кептън[47], седни някъде и почакай още малко. После ще научиш по каква работа съм тук. Най-напред трябва да свършим онова, което ни повелява настоящият миг.

Той разбра, че съм прав и изпълни желанието ми, макар това да му струваше големи усилия на волята. Най-важното за нас бе майорът. Вързахме го за едно дърво близо до огъня. След като разказах как ми се беше удало да го пленя, аз извадих кърпата от устата му, но го предупредих, че при първия вик за помощ ще му забия ножа си.