Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Кралят тропна с крак. Графът бе произнесъл тези думи тъкмо когато Луи XVI четеше най-обидния за Мария-Антоанета откъс от историята на мнимата криза, на нейните кълчения, на сладострастната й разпуснатост, най-после за всичко, привлякло вниманието от пребиваването на госпожица Олива у Месмер.
— Невъзможно! Невъзможно! — рече пребледнял кралят. — О! Полицията трябва да знае как да постъпи в случая.
Той позвъни.
— Господин Дьо Кросън — заповяда той, — нека потърсят господин Дьо Кросън!
— Сир, днес е ден за седмичен доклад и господин Дьо Кросън чака в зала „Йой дьо Бьоф“.
— Да влезе.
— Разрешете ми, братко — обади се престорено граф Дьо Прованс.
Той се накани да си тръгва.
— Останете! — разпореди се Луи XVI. — Ако кралицата е виновна, е, добре, господине, вие сте от семейството и можете да го знаете. Ако е невинна, също трябва да го знаете, защото я подозирате.
Господин Дьо Кросън влезе. Магистратът, като видя господин Дьо Прованс заедно с краля, започна да поднася своите най-дълбоки почитания на двамата най-важни хора в кралството. После се обърна към краля и каза:
— Докладът е готов, сир.
— Преди всичко, господине, обяснете как са публикували в Париж такъв срамен памфлет против кралицата.
— Атенаотна? — попита господин Дьо Кросън.
— Да.
— Е, сир, това е работа на вестникар на име Рето.
— Да? Знаете името му и не сте му попречили да го публикува и не сте го арестували след отпечатването!
— Сир, нямаше нищо по-лесно от това да го арестуваме. Дори ще покажа на Ваше величество готова заповед за задържането му.
— Тогава защо не е бил арестуван?
Господин Дьо Кросън се обърна към мястото, където стоеше господин Дьо Прованс.
— Аз си отивам, Ваше величество — каза бавно графът.
— Не, не — отвърна кралят, — казах ви да останете, значи останете.
Графът се поклони.
— Говорете, господин Дьо Кросън, говорете открито, без уговорки, говорете бързо и направо.
— Добре — продължи лейтенантът от полицията. — Не наредих да арестуват вестникаря Рето, защото преди това трябваше непременно да обясня на Ваше величество.
— Настоявам.
— Сир, може би по-добре ще е да дадем на този вестникар торба пари и да го изпратим по дяволите, далеч оттук.
— Защо?
— Защото, сир, когато тези негодници кажат една лъжа, хората са предоволни, като видят, че вестникарите са остро критикувани, че им дърпат ушите и дори ги бесят. Но когато за зла участ се доберат до една истина…
— Една истина?
Господин Дьо Кросън се поклони.
— Да. Зная. Кралицата наистина е била на сеанса на Месмер. Неприятно е, както казвате, но аз й бях разрешил.
— О, сир — тихо каза господин Дьо Кросън.
Възклицанието на този изпълнен с уважение поданик засегна краля повече, отколкото ако беше излязло от устата на ревнивия роднина.
— Кралицата, предполагам, не е загубила достойнството си — рече кралят.
— Не, сир, но се е изложила.
— Господин Дьо Кросън, да видим какво ви е докладвала вашата полиция?
— Сир, като подчертавам уважението, което дължа на Ваше величество, и най-почтителното възхищение, което проявявам към кралицата, ще кажа, че много неща отговарят на някои твърдения от памфлета.
— Отговарят, казвате?
— Ето какво: кралицата на Франция, преоблечена като обикновена жена, отива сред този съмнителен свят, привлечен от магнетичните странности на Месмер, и то отива сама.
— Сама? — извика кралят.
— Да, сир.
— Лъжете се, господин Дьо Кросън. Сведенията ви не са верни.
— Толкова точни, сир, че мога да дам подробно описание на тоалета на Нейно величество, общо описание на нейната особа, стъпките й, жестовете й, виковете й.
— Нейните викове!
Кралят пребледня и смачка брошурата.
— Дори въздишките й са били забелязани от моите агенти — стеснително добави господин Дьо Кросън.
— Нейните въздишки! Кралицата да се е забравила до такава степен… Кралицата да е пренебрегнала толкова много моята чест на крал и своята чест на жена!
— Невъзможно — намеси се граф Дьо Прованс. — Това е повече от скандал и Нейно величество не може да го направи.
Казаното изречение беше по-скоро връх на обвинение, отколкото извинение. Кралят го почувства. Всичко в него се разбунтува.
— Господине — обърна се той към лейтенанта от полицията. — Поддържате ли всичко, което казахте?
— За съжаление да, сир, до последната дума.
— Дължа ви, братко — каза Луи XVI и прекара кърпа по потното си чело, — дължа да ви представя доказателство за моето твърдение. Честта на кралицата е честта на дома. Аз никога не излагам на опасност тази чест. Аз позволих на кралицата да отиде у Месмер, но й бях наредил да заведе една много сигурна особа, безупречна, бих казал, свята.