Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Морисън се взря. Размерите им намаляваха и молекулите ставаха по-малки. Това смъртта ли беше? Или само си фантазираше?
Почакай! Не увеличават ли размерите си? Не се ли издуват? Не стават ли по-големи? Като балони? Значи ставаше по-малък.
Дали щеше да се смали до размерите на елементарна частица? По-малък от електрон? Дали нямаше да излети със скоростта на светлината и да експлодира на половината път до Луната, умирайки във вакуума преди изобщо да е разбрал, че е попаднал там?
Не, молекулите се смаляваха, не, нарастваха…
Морисън затвори очи и пое дълбоко дъх. Полудяваше. Дали не започваше да страда от някакво поражение на мозъка?
Тогава по-добре да умре. По-добре самотна смърт, отколкото мъртъв мозък в живо тяло.
Или може би водните молекули пулсираха? А защо трябваше да пулсират?
Мисли, Морисън, мисли! Ти си учен. Намери обяснение. Защо пулсират?
Знаеше защо полето можеше да отслабне — заради тенденцията да миниатюризира околната материя. Но защо трябваше да се засилва?
Нужна беше енергия, за да се засили. Откъде?
Ами околните молекули? Топлинната им енергия в даден обем беше случайна, тъй като се намираха при по-висока температура. Нормално топлината би трябвало да тече от околността към него, докато костюма и той самия достигнат температурата на кръвта. Тогава щеше да умре заради неспособността си да се освободи от натрупаната топлина, както почти беше се случило при предишното му излизане от кораба.
Но топлината на тялото му не беше единствения фактор. Съществуваше и енергията на миниатюризационното поле. И при случайните удари на водните молекули не беше необходимо енергията да навлиза в него под формата на топлина, а под формата на миниатюризационна активация. Полето щеше да се засили и той щеше да се смали.
Предположението щеше да е вярно за случая, в който нормални обекти с по-висока температура заобикаляха миниатюризирания обект. Енергията можеше да навлезе от околната среда към миниатюризирания обект или като топлина, или като интензитет на полето. И сигурно колкото по-малък беше обекта, колкото по-силна беше миниатюризацията, толкова повече енергия получаваше полето, а не самия обект.
Вероятно корабът също пулсираше, постоянно увеличавайки и намалявайки размерите си, но промяната беше незабележима. Това обясняваше защо Брауновото движение не беше станало по-силно, въпреки че трябваше да стане и затова климатичната инсталация функционираше по-лесно. Миниатюризационното поле смекчаваше въздействието и в двата случая.
Но той, Морисън, сам в клетката, беше много по-малък, имаше по-малка маса и за него по-голямата част от енергийния приток идваше като миниатюризация, а не като топлина.
Морисън сви безпомощно юмруци. Пусна компютъра. Несъмнено останалите — Боранова и Конев знаеха за този ефект и можеха да му го обяснят. Отново бяха го отправили в опасност, без да го предупредят.
А сега, след като сам си го беше обяснил, каква полза имаше?
Изведнъж отвори очи.
Да, имаше пулсации. Вече знаеше какво да очаква и ги видя. Водните молекули се увеличаваха и свиваха в непостоянен ритъм, докато отдаваха енергия на полето, а след това я отнемаха.
Морисън се загледа в затъпяващи ритъм и откри, че беззвучно си мърмори:
— По-големи, по-малки, по-големи, по-малки, по-големи, по-малки.
Можеха да се увеличават само до определена големина. Разширението отразяваше собственото му свиване и енергията, която отдаваха, за да захранят това свиване беше ограничена. Клетъчните молекули имаха определена температура. От друга страна, те можеха да отнемат голямо количество топлина от него и щом приемеха достатъчно, остатъка щеше да се отдели бързо и той щеше да експлодира.
Следователно когато водните молекули се разширяваха, а той се смаляваше, беше в безопасност. Не би могъл да стане прекалено малък. Когато водните молекули намаляваха размерите си, а самия той нарастваше, не беше в безопасност. Ако водните молекули продължаха да се смаляват, докато станат твърде малки, за да започне обратния процес, той щеше да започне да нараства експлозивно.
— По-големи, по-малки, още по-малки, спрете!
Морисън си отдъхна, тъй като молекулите отново започнаха да нарастват.
Отново и отново! И всеки път — щеше ли да спре свиването им?
Като че ли си играеха с него, но имаше ли някакво значение? Нямаше значение, че докарваха до ръба на разрушението, а след това го грабваха обратно. Нямаше значение дори и да го направеха милиони пъти. Рано или късно въздуха му щеше да свърши и щеше да умре от бавно задушаване.
По-добре бърза смърт.