Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
За миг Морисън почувства, че структурата се съпротивлява на силния натиск подобно на еластична гума. А след това, без предупреждение тя се разтроши в ръцете му. Удивено се загледа в ръцете си, опитвайки се да разбере какво се случи. Нямаше го усещането за разкъсване, за раздиране или изтръгване. Като че ли част от структурата просто беше изчезнала.
Морисън опита повторно, като опипваше тук-там, докато изчезна друга част. Какво ставаше?
Стоп! Боранова беше споменала, че миниатюризационното поле се простира малко извън кораба. Значи го имаше и извън костюма. Щом стиснеше с всичка сила, част от атомите, които докосваше биха се миниатюризирали и при това щяха да изгубят нормалните си свойства, и да се откъснат от другите атоми, с които първоначално са били свързани. Всичко, което докоснеше, ако го натиснеше достатъчно силно, щеше да се миниатюризира.
Следователно всеки атом или група атоми миниатюризирани по този начин щяха да изчезнат и да се превърнат в частица с маса много по-малка от тази на електрона. След това щеше да отлети със скорост близка до тази на светлината през веществото, която практически вече нямаше да съществува за тази частица и да изчезне.
Дали беше така? Сигурно беше така. Не намираше никакво друго разумно обяснение.
При тази мисъл Морисън започна буйно да бута с ръце и крака, докато накрая успя да се откъсне.
Вече не беше залепен за структурата. Превърна се в независимо тяло, носещо се заедно с вътрешноклетъчния поток.
Разбира се корабът беше недостижим, но поне се движеше сам. Колко глупаво! Колко глупаво! Каква полза от самостоятелното движение? По неговите мащаби кораба сигурно се намираше на десет, ако не и на двайсет километра.
Осени го друга мисъл, която го изуми. Беше миниатюризирал атомите, за да се освободи, но тази миниатюризация изискваше приток на енергия. При тези размери не беше нужно голямо количество, тъй като трябваше да премахне нищожна маса, но откъде би дошла тази енергия?
Трябваше да дойде от собственото миниатюризационно поле на костюма. Следователно всеки атом, който беше миниатюризирал, беше отслабвал полето. Колко ли беше отслабнало полето, докато успее да се освободи?
И дали затова не чувстваше топлина? Дали миниатюризацията на околните атоми не отнемаше част от топлината, както отнемаше и енергия от миниатюризационното поле? Не, едва ли, тъй като не беше усетил някакво затопляне и преди да се освободи.
Хрумна му и друга мисъл, от която положението му стана още по-отчайващо. Ако се беше освободил от структурата с цената на енергия от собственото си поле, ако това поле беше отслабнало, значи се беше деминиатюризирал леко. Това не беше ли причината за спонтанната деминиатюризация?
Боранова беше говорила за опасността от подобна спонтанна деминиатюризация. Вероятността за такова събитие се увеличавала с намаляването на размерите на обекта. А сега той беше малък.
Докато се намираше на борда, беше част от цялото миниатюризационно поле на кораба. Беше част от обект с размерите на молекула. Докато беше залепнал за цитоскелета на клетката, беше част дори от по-голям обект. Но сега беше сам, отделен, непринадлежащ към нищо друго. Беше обект с размерите на атом.
Сега беше много по-вероятно да се деминиатюризира спонтанно, само че едва ли щеше наистина да е спонтанно — полето щеше да отслабва, миниатюризирайки околните нормални обекти.
Как би могъл да разбере дали се деминиатюризира? Ако беше вярно, процеса щеше да се извършва с експоненциална скорост. Отначало щеше да се деминиатюризира бавно, но с уголемяването на размерите си щеше да въздейства на по-голям обем околно вещество и щеше да започне да се увеличава с нарастваща скорост, след това още по-бързо и накрая щеше да се получи експлозия и да умре.
Но какво значение имаше дали се деминиатюризира? Ако процеса беше започнал, за кратко, просто за секунди, щеше да бъде мъртъв. Смъртта щеше да настъпи прекалено бързо, за да му направи някакво впечатление. В единия миг щеше да е жив, а в следващия там нямаше да има нищо.
Каква по-добра смърт би могъл да иска? Трябваше ли да знае, че в следващата секунда ще умре?
Да, защото беше жив и беше човек, и искаше да знае, какво го прави жив и човек.
Как би могъл да разбере?
Морисън се вгледа в неясното мъждукане около себе си, към прииждащите водни молекули, които бавно се въртяха около него и едновременно и той, и молекулите се носеха по вътрешноклетъчното течение.
Ако размерите му се увеличаваха, те би трябвало да изглеждат по-малки и обратното.