Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

— Вече е сторено — навъсено каза Боранова — и трябва да продължим от това положение. Аркадий!

— Опитвам се — отговори Дежньов. — Не учи пияницата да хълца.

— Не те уча на нищо, стари глупако. Заповядвам ти. Завий обратно. Назад! Назад!

— Не — възрази Дежньов. — Позволи на стария глупак да ти каже, че това е абсурд. Искаш да направя обратен завой и да тръгна срещу потока? Искаш да се опитам да преодолея течението?

— Ако стоим на едно място течението ще го докара до нас.

— Той е залепен за нещо. Течението няма да го докара — каза Дежньов. — Трябва да заобиколим дендрита от другата страна и да се оставим на потока да ни върне.

Боранова се хвана с две ръце за главата.

— Съжалявам, че те нарекох стар глупак, Аркадий, но ако се върнем с обратното течение ще го пропуснем.

— Нямаме друг избор — заяви Дежньов. — Нямаме достатъчно енергия, за да тръгнем срещу потока.

Конев се намеси с отпаднал, но разумен глас:

— Наталия, остави Аркадий да постъпи както желае. Няма да изгубим Албърт.

— Откъде знаеш, Юрий?

— Защото мога да го чуя. Или по-скоро да го усетя. Или по-скоро да усетя мислите на Шапиров от уреда му, който е неизолиран в клетката.

Последва кратко мълчание.

— Приемаш ли нещо? — попита Боранова с очевидно удивление.

— Разбира се. В тази посока — Конев посочи с ръка.

— Можеш да определиш посоката? Но как?

— Не съм сигурен как. Просто го чувствам… Намира се в тази посока!

— Аркадий, направи така, както беше решил — каза Боранова.

— Правя го независимо от думите ти, Наталия. Може и да си капитан, но аз съм кормчията, пред който е застанала смъртта. Какво имам да губя? Както казваше стария ми баща: „Ако си увиснал на въже над пропаст, не се мъчи да хванеш монетата изпаднала от джоба ти.“ Би било по-добре да имах истински механизъм за завиване, вместо да се опитвам да управлявам с три несиметрични двигателя.

Боранова беше престанала да го слуша. Взираше се в мрака без никаква полза.

— Какво чуваш, Юрий? Какво разбра от мислите на Шапиров?

— До момента нищо. Само шум. И мъка.

Калинина промърмори по-скоро на себе си:

— Мислиш ли, че част от ума на Шапиров разбира, че е в кома? Предполагаш, че част от ума му разбира, че е в капан и крещи да бъде освободена. В капан като Албърт? В капан… като нас?

— Не сме в капан, София — остро възрази Боранова. — Можем да се движим. Ще намерим Албърт. Ще се измъкнем от това тяло. Разбираш ли, София?

Ръката й хвана рамото на другата жена, а пръстите й се забиха дълбоко.

— Моля те — простена Калинина. — Разбирам.

— Само това ли приемаш? — Боранова се обърна към Конев. — Мъка?

— Но силна — след това с любопитство добави към Боранова — Нищо ли не усещаш?

— Съвсем нищо.

— Но чувството е толкова силно. По-силно от всичко, което почувствах докато Албърт беше в кораба. Бях прав като го накарах да излезе навън.

— Но можеш ли да различиш някакви истински мисли? Някакви думи?

— Може би съм твърде далеч. Може би Албърт не е фокусирал правилно машината си. А ти наистина ли не усещаш нищо?