Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
А ако изчака още?
Всъщност можеше да изчака още. При тази степен на миниатюризация или поради някаква друга причина не беше почувствал особено затопляне.
Но ако изчакаше още, още две минути, или пет минути, или час, Конев пак можеше да каже: „Не е достатъчно.“
Можеше да забележи как Конев го гледа с мрачно и гневно изражение. Калинина се намираше точно зад него, тъй като беше махнала колана си и се беше преместила на мястото на Морисън. Гледаше загрижено навън.
Срещна погледа й и тя понечи да му сигнализира нещо, но Боранова се наклони напред и хвана рамото й. Калинина веднага се върна на седалката си. Налагаше се, каза си Морисън, тъй като трябваше да следи зарядовите характеристики на кораба, а сега и на самия него. Не можеше, не трябваше да изоставя работата си, независимо колко е притеснена.
За пълнота Морисън се опита да види Дежньов, но нужния ъгъл беше прекалено голям за възможностите на шлема да се върти. Вместо това забеляза недвусмислено въпросителните жестове на Конев.
Морисън сприхаво извърна глава, без да се опита да му даде някаква информация. Забеляза нещо в далечината, което се приближаваше към кораба с голяма скорост. Не различи някакви подробности, но потрепна, очаквайки течението да пренесе кораба и него, покрай обекта.
Приближаваше се неумолимо и Морисън се сви към корабния корпус.
Корабът заобиколи обекта, но недостатъчно и докато мержелеещото се чудовище преминаваше край Морисън, той почувства как нещо го придръпва към него.
В ума му проблясна, че Калинина е избрала някаква случайна характеристика на костюма му. Не знаеше край какво преминават, но по едно нещастно стечение на обстоятелствата, то имаше заряд, който пасваше на неговия собствен.
При нормални условия този факт не би имал значение. Корабът и структурата биха се разминали с такава скорост, че никакво привличане не би било достатъчно, за да го откъсне. Но той беше малък обект, без маса и инерция. За миг се почувства разпънат, като че ли структурата и кораба спореха за надмощие. Пред ужасените му очи кораба се забави за миг и след това течението го откъсна от него и го понесе.
Морисън залепна за обекта, а кораба, все още следващ течението, се движеше толкова бързо, че веднага изчезна от погледа му. Беше близо до него и в следващата секунда вече го нямаше.
Преди да осъзнае случилото се той остана сам и безпомощен — обект с размерите на атом в една мозъчна клетка. Слабата му връзка с живота и действителността — кораба — бе изчезнала завинаги.
68.
Следващите няколко минути се губеха на Морисън. През това време нямаше представа къде се намира и какво се е случило. Осъзнаваше само пълната паниката, убеждението, че е на косъм от смъртта.
Но щом живота продължи, Морисън почти изпита съжаление. Дали топлината и влагата щяха да пълзят, може би по-бавно, но също така неумолимо както при предишното му излизане? Дали светлината щеше да загасне преди смъртта му? Трябваше ли да умре в пълна тъмнина и съвсем сам? Налудничаво си помисли, че не би могъл да разбере кога умира, тъй като и преди, и след това ще бъде в пълен мрак. Спомни си как в „Илиада“ Аякс се моли на Зевс, че ако трябва да умре, поне да е на дневна светлина. Поне да имаше някой да държи ръката му.
Какво да прави?
Просто да чака?
Къде всъщност беше грешката?
А, все още не беше мъртъв! Страхът беше отстъпил достатъчно място на слабото любопитство и на желанието за борба, и за живот.
Не би ли могъл някак си да се отлепи от това нещо? Изглеждаше някак позорно да умре като муха залепнала за мед. И с всеки миг кораба се отдалечаваше. Почти веднага си помисли, че вече е твърде далеч, за да успеят да го намерят, независимо какво щяха да направят.
Мисълта го докара до лудост и Морисън се замята с всички сила, за да се освободи. Не постигна нищо. Дойде му на ум, че само губи енергията си и увеличава топлината в костюма.
Плъзна длани по неясната структура, която го задържаше, но ръцете му отскочиха. Еднаквите заряди се отблъскваха.
Започна да опипва настрани — надясно, наляво, нагоре, надолу. Някъде трябваше да има противоположен заряд. Трябваше да се хване някъде и да се опита да се откъсне от структурата. Защо трепереха зъбите му? Страх? Отчаяние? Или и двете?
Дясната му ръка с щракане залепна за част от структурата, която я привлече. Стисна ръка, опитвайки се да преодолее електрическото привличане и да разкъса самата атомна структура, доколкото можеше да се говори за някакво имащо смисъл атомно подреждане без зарядите.