Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Не бих посмял да изразя мнение — каза Пърс, спомняйки си една от репликите на Анджелика в Рамидж: „Човек трябва да се отнася внимателно с тези професори. Трябва да ги ласкае“. Той попита Тардю дали е срещал сестра й.
— Сестра й? Не, тя има ли сестра?
— Почти съм сигурен, че има.
— Това е улицата.
Щом завиха, Пърс внезапно изпадна в паника, че не знае какво да каже на Анджелика. Че я обича, разбира се, но тя вече знаеше това. Че беше сбъркал в преценката си за нея? Но тя и това знаеше, само, надяваше се той, дано не разбере колко сериозна бе грешката му. При цялото си въодушевление, докато я преследваше, нея или нейната двойничка, през Европа, той никога не бе помислял да си подготви подходяща реч за момента на срещата. Прииска му се тя все още да е по улиците на Лозана с цветя в ръцете, за да има време да седне и се подготви във фоайето на пансиона, докато тя се върне.
Тардю спря пред една къща с малка табела под лампа над вратата: „Пансион «Белгард»“.
— Стигнахме — каза той. — Желая ви лека нощ и успех.
— Няма ли да влезете? — Пърс усети, че е объркан и притеснен от мисълта да се срещне с Анджелика насаме.
— Не, не, моето присъствие ще бъде излишно — каза тардю. — Аз изпълних задължението си за тази вечер.
— Много ми помогнахте — каза Пърс.
Тардю се усмихна и сви рамене. — Ако човек не е субект или обект, той е или помощник, или опонент. На вас помогнах. На професор Зап се опонирах.
— Защо сте му опонирали?
— Може би сте чули за длъжността към ЮНЕСКО?
— О, това ли?
— Да, това. Au revoir.
Те стиснаха ръце и Пърс усети нещо като топчица в дланта си. Когато Тардю отмина, той наклони ръката си към уличната лампа и откри самотна стафидка, залепнала за нея. Той я лапна, обърна се, пое дъх и звънна на вратата на пансиона.
— Oui?
— Je cherche une jeune femme — заекна Пърс. — Мис Пабст. Научих, че е отседнала тук.
— Ах, мадмоазел Пабст! — жената се усмихна, после понамръщи. — Уви, тя напусна.
— О, не! — изстена Пърс. — Не може вече да си е заминала!
— Pardon?
— Замина ли? Напуснала ли е Лозана?
— Oui, m’sieu.
— Кога замина?
— Преди половин час.
— Каза ли къде отива?
— Попита за влак до Женева.
— Благодаря. — Пърс се обърна и спринтира по улицата.
Той тича по целия път до гарата, използвайки средата на уличното платно, тъй като тротоарите бяха все още пълни с хора, окуражаван с викове от зрители, които явно мислеха, че това е част от шоуто, макар той да не си спомняше всъщност някой да тича в „Безплодна земя“ — това беше поема, в която всички само ходеха и никой не тичаше. С такива мисли отвличаше вниманието си от болката в сърцето си и огорчението, че пак изпусна Анджелика с толкова малко. Влезе бежешком в гарата и извика на първия човек, който му се изпречи на пътя: „Женева?“ с въпросителна интонация. Човекът посочи към стъпалата и Пърс заскача надолу през три стъпала. Но той беше или зле упътен, или недоразбрал. Влакът бе спрял на отсрещния перон, отделен от Пърс с още един коловоз. Той чу вратите да се захлопват и свирката да пищи. Нямаше време за връщане назад — единствения му шанс да хване влака беше да пресече линиите и да се качи от тази страна. Той погледна наляво и надясно по линията да провери дали е чиста, но в момента, когато се канеше да скочи, чифт униформени ръце се сключиха около него и го изтеглиха обратно на перона.
— Non non, m’sieu! C’est defendu de traverser!
Пърс се сби с него за кратко, но като видя влакът да се отдалечава плавно, веднага се отказа. В едно от купетата мярна тила на момиче с черна коса, което можеше да е Анджелика.
— Анджелика! — извика той отчаяно и напразно.
Служителят отпусна хватката и го погледна неодобрително.
— Кога е следващият влак за Женева? — попита Пърс. — A quelle heure le train prochain pour Geneve?
— Demain — каза мъжът с праведно задоволство. — A six heures et demi.
На излизане от сградата на гарата, един шофьор вдигна въпросително вежди. Този път той прие да се качи.
— Пансион „Белгард“ — каза той и се облегна изтощен на задната седалка.
Осветлението над външната врата бе изгасено и когато Пърс звънна, съдържателката не се показа веднага. Тя изглеждаше изненадана, че го вижда пак.