Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— О, това е ужасно. Идвам чак от Ирландия, за да се срещна с него.
— Имате ли уговорен час, г-н…?
— Макгаригъл. Пърс Макгаригъл. Не, нямам, но трябва да го видя. — После рискува да каже: — Отнася се за дъщеря му.
— За коя от двете?
За коя от двете!! Пърс стисва юмрука на свободната си ръка и удря триумфиращо кроше във въздуха.
— За Анджелика — казва той. — Но и за Лили, донякъде.
От другата страна замислено мълчат.
— Мога ли да ви се обадя след малко, г-н Макгаригъл?
— Да, аз съм отседнал в хотел „Бевърли Хилс“ — казва Пърс.
— „Бевърли Хилс“, така — секретарката изглежда впечатлена. Десет минути по-късно телефонът звъни отново.
— Г-н Пабст може да се срещне с Вас за няколко минути на аерогарата, непосредствено преди заминаването си за Вашингтон — казва тя. — Моля ви да бъдете в клуб „Ред Карпит“ в терминала на Трансамерикън в 13:15 часа днес.
— Ще бъда там, благодаря — казва Пърс.
Морис Зап чува телефонен звън в съседната стая. Той не знае къде е, защото при отвличането беше зашеметен с някаква инжекция, а когато се събуди, един господ знае след колко часа, очите му бяха превързани с черна лента. От пеенето на птиците и липсата на уличен шум извън стените на стаята му, направи заключение, че е извън града; а от хладината на въздуха около краката си, все още обути в червените шорти за бягане — че е някъде из планините. Неколкократно бе настоявал да свалят превръзката от очите му, докато похитителите не му обясниха, че ако види някого от тях, ще трябва да го убият. Оттогава основното му притеснение е да не би случайно превръзката да се смъкне. Помоли ги да чукат на вратата, за да може да ги предупреди, ако такова нещо се случи. Те идват, за да му дадат храна или да го отведат до тоалетната, като за целта развързват ръцете му. Не го пускат навън, така че той прави малко упражнения, като ходи насам-натам из малката, тясна стая. Повечето от времето прекарва легнал на кушетката, измъчван от монотонен цикъл на гняв, самосъжаление и страх. С отминаването на дните, страховете му стават по-примитивни. Отначало главно го занимаваше мисълта за уреждането на Йерусалимската конференция. По-късно — това, да остане жив. Всеки път, когато телефонът в другата стая звънне, го обзема трепетна, ирационална надежда. Може да е шефът на полицията, военните, американските военноморски сили. „Знаем къде сте, заобиколени сте от всички страни. Освободете пленника невредим и излезте с ръце на тила си“. Няма никаква представа за какво всъщност са техните разговори, тъй като те се провеждат тихо на италиански.
Един от пазачите на Морис, наричат го Карло, говори английски и от него Морис подразбра, че е отвлечен не от мафията, нито от приближен на някой от съперниците за длъжността към ЮНЕСКО, като например фон Турпиц, а от група леви екстремисти, които се опитват да комбинират събиране на парични средства с антиамерикански настроения. Според тях рокфелерската вила и разкошният живот в нея са арогантна демонстрация на американския културен империализъм (може и така да е, изтъкна Морис, но вилата все пак се използва от учени от много страни), а похищаването на изтъкнат неин обитател — ефектна форма на протест, който има още и предимството да субсидира бъдещи терористични акции. По някакъв начи — Морис не знаеше как, а Карло не искаше да му каже — бяха проследили връзката между американския професор, който тича за здраве в 5:30 всеки следобед по една и съща пътека през гората край вила „Сербелони“, и Дезире Бърд, богатата американска писателка, за която „Нюзуик“ разгласи, че е спечелила над два милиона долара от авторски и други права за романа си „Трудни дни“. Единствената грешка, която допуснаха, беше да предположат, че Морис и Дезире са още женени. Когато Морис натъртено заяви, че са разведени, похитителите му явно се обезсърчиха.
— Но тя има много пари, нали? — каза Карло нетърпеливо. — И сигурно не иска да умреш.
— Не разчитам много на нея — каза Морис. Това беше през Втория ден, когато той все още бе в състояние да се шегува. Сега е Петият ден и нещо не му е до смях. Много време им отне да открият Дезире, която очевидно вече не беше в Хайделберг.
Телефонният разговор в съседната стая свършва и Морис чува наближаващи стъпки и почукване на вратата.
— Влез — прегракнало казва той, опипвайки превръзката.
— Най-после намерихме жена ти — казва Карло.
— Бившата ми жена — поправя го Морис.
— Тя е упорита кучка.
— Нали ви казах — сърцето на Морис се свива. — Какво стана?
— Ние й казахме за откупа… — казва Карло.