Кучетата на войната

— Те знаят ли, че съм в Париж?

— Така ми се струва. Мисля, че знаят и за този хотел. Защо винаги отсядаш тук? Това е грешка. Аз дойдох тук преди четири дни, защото ти беше казал…

— Но аз ти писах, че срещата се отлага за днес. Не получи ли писмото ми?

— Не. Преди седмица се наложи да напусна моя хотел в Марсилия.

— Така, продължавай.

— Когато дойдох втория път, забелязах, че ме наблюдават. Вече бях попитал за мистър Браун. Мисля, че имат човек в хотела. Вчера и днес ме наблюдаваше.

— Значи трябва да се преместя в друг хотел — каза Шанън.

— Така може и да го заблудиш. Но може и да не стане. Някой явно знае кой стои зад името Кийт Браун. Могат да те намерят и на друго място. Често ли ще идваш в Париж през следващите няколко седмици?

— Доста често — призна Шанън. — Имам да уреждам разни неща, а след два дни с Марк трябва да прекараме стоката от Белгия до Тулон през Париж.

Лангароти повдигна рамене.

— Може и да не те намерят. Не знаем дали са добри и колко са. Нито пък кои са. Но ако втори път те открият, може да се намеси и полицията.

— Това не бива да става. Не и сега, когато партидата е в камионетката на Марк — каза Шанън.

Той беше разумен човек и нямаше нищо против да преговаря с човека, който е пратил убиец по следите му. Но другият явно бе избрал различен подход.

Въпреки това Шанън искаше да опита да поговори с този човек, но първо трябваше да установи кой е. Само едно лице можеше да го насочи към него. Човекът, който беше нает да го убие. Шанън сподели това с корсиканеца и той кимна с мрачно изражение.

— Да, mon ami31, мисля, че си прав. Трябва да спипаме убиеца. Но първо трябва да го подмамим.

— Ще ми помогнеш ли, Жан-Баптист?

— Разбира се — каза Лангароти. — Който и да е този тип, със сигурност не е от Съюза. Не са моите хора и значи аз си оставам твой човек.

Двамата прекараха около час над една карта на Париж, разгъната на масичката пред тях. После Лангароти излезе. По някое време той паркира своята камионетка с марсилска регистрация на едно уречено място. В късния следобед Шанън слезе на рецепцията и попита главния администратор как може да стигне до един известен ресторант на около миля разстояние. Човекът от персонала, когото Лангароти му описа, беше достатъчно близо, за да чуе разговора.

— Може ли да се отиде пеш? — попита Шанън.

— Разбира се, мосю. Не е на повече от петнайсет-двайсет минути.

Шанън благодари и от телефона на рецепцията си резервира маса на името на Кийт Браун за десет часа същата вечер. После се прибра в стаята си.

Точно в девет и четиридесет с куфарче в едната ръка и шлифер, преметнат през другата, той излезе от хотела и пое по посока на ресторанта. Тръгна по обиколен маршрут. Пътят му минаваше през още по-малки улички от тази, на която се намираше хотелът. Шанън подмина няколко души и влезе в слабо осветените улици на Първи район, където престана да среща други минувачи. Умишлено се шляеше. Спираше пред някои витрини и дълго гледаше, за да убие времето. Часът на резервацията му в ресторанта отдавна отмина. Наемникът нито веднъж не се обърна. От време на време му се струваше, че дочува в тишината приглушеното шляпане на нечии мокасини, някъде зад гърба му. Човекът отзад би могъл да е всеки друг, но не и Лангароти. Корсиканецът стъпваше, без да вдигне и прашинка от пътя.