Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Побоят продължи най-малко минута и когато свърши, Дю Тойт заповяда на екипа да се върне на работа. Трупът лежеше в края на шахтата, където бе паднал, и миньорите почтително навеждаха глави, когато минаваха покрай него.
Редица от мъже, натоварени с пълни с кимберлит кошове, непрекъснато излизаше от тунела и се връщаше за още. В края на втората седмица Мърсър осъзна, че Джанели смята да ги кара да работят, докато умрат, не само за да гарантира мълчанието им, но и за да бъде сигурен, че от мината ще бъде изваден всеки диамант.
Късно през нощта, докато лежаха на земята в оградения с бодлива тел лагер, Мърсър и Хабте обсъждаха различни теории защо Джанели бърза толкова много. Според Хабте италианецът се страхуваше, че мината ще бъде открита от някой друг, който ще съобщи на правителството в Асмара. Но Мърсър подозираше, че целта на Джанели е различна.
— Разсъждавай логично, Хабте. Не видяхме никого, когато изследвахме това място, а номадът в Бадн каза, че хората избягват този район заради някакво суеверие. И не забравяй, че противопехотните мини също ги възпират. По дяволите, дори не съм виждал самолет да прелита над долината.
— Всичко това е вярно — уморено измърмори Хабте и се претърколи, за да отмести острия камък, на който бе легнал. — Но защо Джанели бърза толкова много?
— Не знам — призна Мърсър. Беше твърде изтощен, за да разсъждава по този въпрос.
Тази мисъл го измъчваше от началото на миньорската операция, но вечер съсредоточаваше всичките си сили, за да изяде яхнията, поднесена от съпругите на бежанците.
Другата мисъл, която не му даваше покой, беше безопасността на Селоме. Двамата нямаха възможност да разговарят. Тя беше в отделен лагер, при останалите жени, и бе принудена да готви на работниците. Когато я видеше, докато получаваше дажбата си, Мърсър се опитваше да се усмихне и да си придаде смел вид, но знаеше, че очите му са помрачени от безпокойство. Видя, че Селоме е ударена няколко пъти, защото по ръцете и лицето й имаше синини. Всяка нощ Мърсър и другите чуваха как пазачите измъкват по няколко жени за собствено удоволствие. Той не знаеше дали и със Селоме постъпват така и безсилието му да помогне на нея или на останалите жени го разяждаше като злокачествен тумор.
Сутринта на петнайсетия ден от пленничеството му небето бе потъмняло от буреносни облаци. Мъжете, които чакаха на опашка за закуската си, трепереха окаяно на влажния и хладен въздух.
— До залез слънце ще завали — каза Хабте, държейки тенекиена чиния, за да получи отвратителната яхния.
— Ако ще бягаме — отговори Мърсър, след като се увери, че наблизо няма пазачи, — трябва да го направим скоро. Съмнявам се, че ще ни дадат палатки, а бежанците няма да издържат и ден-два на дъжда.
— Ние също. Имаш ли план?
Мърсър не отговори на въпроса на приятеля си. Той гледаше жените, които поддържаха огъня, и чакаше Селоме да се обърне към него, за да й се усмихне. Тя го погледна и Мърсър забеляза изтощението, което я бе накарало да се прегърби и бе придало унилост на изражението й. Вторачи се в нея и съзря, че предизвикателността в очите й не е угаснала, и после леко й кимна да се приближи до него.
Селоме се огледа предпазливо, сложи поднос с хляб на главата си и тръгна към дългата дървена маса, която служеше за бюфет. Стройното й тяло беше толкова слабо, че кокалите й стърчаха през панталона. Тя не го погледна в очите, когато остави подноса на масата.
— Довечера изчезваме — прошепна Мърсър. Гневът го бе накарал бързо да вземе решение. — Бъди готова. Ще тръгнем два часа, след като смяната ми свърши.
— Няма да успеем. Пазачите ще ни подгонят веднага. Може би ти трябва да избягаш сам и да потърсиш помощ от някое село.
— Ще ми трябва седмица, докато стигна до населено място, а работниците няма да издържат и два дни. Освен това няма да напускаме лагера. Имам идея. Безумна е и невероятно опасна, но трябва да опитаме.
Макар да беше удряна, вероятно изнасилена и унижавана, тя бе съумяла да запази искрица надежда. Мърсър копнееше да я докосне. Сърцето му се сви от мъка, но в жилите му нахлу прилив на адреналин, когато си помисли за смелостта й. Той почерпи сили от отказа й да се предаде.
— Довечера ще се видим.
Работниците имаха само десет минути, за да изядат храната, преди отново да влязат в мината. Нощем дейността на повърхността спираше, за да се пести гориво за генераторите, но под земята хората работеха денонощно. Миньорите от предишната смяна се разминаха с екипа на Мърсър. Всеки гледаше в краката си, твърде изтощен, за да се интересува, че е минал още един ден.
Мърсър можеше да свърши малко неща до падането на мрака, освен да предупреди Хабте и колкото е възможно повече еритрейци. Групата бегълци трябваше да бъде малка, за да имат шанс да успеят, но той искаше да каже на другите, надявайки се, че когато пристъпи към действие, те ще помогнат и ще засилят суматохата.