Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Предайте на капитана, както там се казва, да почака — отвърна Стрейндж с въздишка. — Идвам.

Той се облече и слезе. В салона за кафе завари хубав млад мъж в униформа на капитан, който крачеше нагоре-надолу. Това беше капитан Гилби. Стрейндж го помнеше от бала — мъж с умно лице и приятни обноски. Когато видя магьосника, Гилби изпита видимо облекчение и обясни, че корабът „Мнимият прелат“ е заседнал в една от плитчините на Спитхед. Положението беше неприятно. „Мнимият прелат“ можеше да се отърве без сериозни повреди, но можеше и да пострада. Междувременно порт-адмиралът изпращаше поздрави на мистър Норел и мистър Стрейндж и молеше поне един от тях да дойде с капитан Гилби на пристанището, за да види какво може да се направи.

Пред „Краун“ чакаше двуколка, до която стоеше един от слугите. Стрейндж и капитан Гилби се качиха и капитанът бързо подкара двуколката през града. В града витаеше дух на безпокойство. Отваряха се прозорци, през тях се подаваха глави в нощни шапки и гръмогласно задаваха въпроси на хора отвън, а те на свой ред гръмогласно отговаряха. Много граждани бързаха в същата посока, в която се движеше и двуколката на капитан Гилби.

Когато стигнаха при крепостния вал, капитанът рязко спря. Въздухът беше студен и влажен и откъм морето духаше свеж бриз. Малко по-навътре се виждаше огромен кораб, килнат на една страна. Дребните тъмни фигурки на моряците в далечината се бяха скупчили на парапетите и се спускаха надолу по корпуса на кораба. Наоколо имаше към дузина гребни лодки и малки платноходки. Някои от седящите в лодките водеха оживени разговори с моряците на кораба.

На Стрейндж, който не разбираше от корабно дело, му се стори, че корабът просто е полегнал на една страна да поспи. Хрумна му, че на мястото на капитана той просто би му креснал да стане.

— Но нали десетки кораби постоянно влизат и излизат от пристанището на Портсмут? — попита магьосникът. — Как е могло да се случи подобно нещо?

Капитан Гилби сви рамене.

— Боя се, че не е толкова необичайно, колкото ви се струва. Може би капитанът не е познавал добре плитчините на Спитхед, а може и да е бил пиян.

На брега се събираше голяма тълпа. Всеки жител на Портсмут има някакво отношение към морето и корабите, както и определен личен интерес, свързан с тях. Ежедневните разговори в града се въртят около това кой плавателен съд влиза, кой излиза от пристанището и кои кораби стоят закотвени в Спитхед. Подобно събитие беше всеобща грижа. То интересуваше не само редовните зяпачи на кея (които бяха достатъчно многобройни), но и по-сериозни граждани и търговци и, разбира се, всеки джентълмен от флота, който имаше свободно време да отиде и да види какво става. Там вече се бе разразил оживен спор по въпроса за това каква грешка е допуснал капитанът на кораба и какво трябва да стори порт-адмиралът, за да я поправи. Щом тълпата разбра кой е Стрейндж и за какво е дошъл, тя на драго сърце отправи множеството си мнения към него. За нещастие хората използваха твърде много термини от корабоплаването и Стрейндж остана в най-добрия случай с неясно впечатление за това какво имат предвид събеседниците му. След един такъв разговор той допусна грешката да попита какво означава „лавирам“ и „заставам на дрейф“, което доведе до толкова сложно и объркано обяснение на принципите на корабоплаването, че накрая магьосникът разбираше далеч по-малко, отколкото в началото.